Филмът Градски генезис на френския режисьор и хореограф Фю Ли, пресъздава историята на Пуонг, която се завръща в родната си провинция, след освобождаването й от затвора. Ползвайки формата на документално интервю-изповед на главната героиня, Ли създава много любопитен и необичаен за жанра си танцов филм.

Още в началото, през думите на Пуонг, режисьора заявява своята позиция и мотивация за създаването на този филм. Дава ни ясен ключ към разгадаване на основните послания на творческите му инвенции:

„През годините, прекарани в затвора, се научих да намирам свободата в себе си“

Тук темата за свободата, не е засегната в буквалния смисъл на думата свързан с правото на свобода, равноправие, граждански свободи и права, и така нататък.

Тук свобода се разглежда през много по-лична и интимна призма. Тук свободата се разглежда като процес за постигане на вътрешен баланс и спокойствие. Тук се разглежда осъзнатата свобода на волята да приемеш или отхвърлиш променящата се действителност. Свободата да продължиш или да се откажеш. Свободата да приемеш любовта или да я загърбиш в едно с миналото. Свободата да обичаш дори когато си отхвърлен. 

Тук се поставя и въпроса дали процесите на технологичното и икономическо развитие ни правят по-свободни и щастливи. Дали урбанизацията и привидния градски комфорт не ни отдалечават един от друг и от нас самите. Дали не ограничават собствения ни хоризонт между стените на апартаментите-кутийки. Дали не ограбват нашата спонтанност и желание да контактуваме с другите и със света.

Пуонг казва още, че след излизането си от затвора намира родния си дом/селце променено. Всичко което тя си спомня и е скъпо за нея на това място е изчезнало и заменено от невидими решетки, издигнати в умовете на свободните хора:

„Затворът на ума е по-страшен от този зад решетките.“

Тя намира Кханг, своята детска любов, но вече не познава дори него. В спомените й те препускат по прашните улички на селото, яхнали стар велосипед, изпълнени с радост и желание за живот.  Сега той е обезверен, отдалечен и сякаш изпразнен от надежди пътуващ в самота с новия си мотопед. Той безрадостно разкрива пред нея новата действителност… Родителите, близките и приятелите им са напуснали, някои от тях и този свят. Пещите за печене на глината в тухларните угасват. Наследените от поколения фабрики са затворени. Кханг е приел и се е примирил с факта, че трябва да замине за Сайгон, където е намерил нова работа. 

Докато в момента Виетнам преживява масова урбанизация, тази занаятчийска тухларна принадлежи на една отминала епоха, когато къщите са били строени с пръст от полетата и вода от река Меконг. Тя олицетворява зараждането на градовете, прехода от дивата природа към геометричните конструкции, загубата на невинността. Затрупаните й с готова продукция хранилища, засилват усещането за непотребност. Купчините никому ненужни тухли са подредени в редици от дебели и високи стени формиращи своеобразен лабиринт свързващ миналото и бъдещето. Двамата главни герои са сякаш изгубени в тази мъртва зона, показано много категорично с хореографските решенията на Фю Ли. Редуването на солата на двамата, или по-скоро техни дуети с различни обекти и материи от заобикалящата ги среда – пясък, глина, пепел, талаш, огън, багер, двуколка, поточна линия, лодка и др., засилва усещането за неутолимата им нужда да се свържат с някой или нещо.  

Техните тела се опитват да намерят общия танц на влюбените отново. Те търсят и не успяват да постигнат в дуетите си непосредствената близост и интимност на реалното докосване. Телата им си взаимодействат през това да си разменят и отнемат различни предмети от печена или сурова глина. Изпечените твърди тухли сякаш символизират тежестта на спомените, а суровите глинени изделия деформиращи се при подаване, сякаш засилват тревогата и нежеланието да се приеме едно несигурно и неясно бъдеще. 

Само в един единствен кратък епизод Пуонг и Кханг разменят няколко прегръдки, сякаш вкопчвайки се един в друг, за да се спасят от падане в пропастта на отчаянието.

През последните години повечето от тухларните в делтата на Меконг са затворени, а Сайгон се разраства непрекъснато и неимоверно с ускоряващите се темпове. Асимилира  неумолимо малките китни селища, така както лавата поглъща и изпепелява плодородните земи и гори по склоновете на действащ вулкан. На мястото на кирпичените къщурки се възправят бетонните тела на нови исполини. Като мита за битката между Давид и Голиат, но на обратно.

Градският генезис/разрастване поставя под въпрос откриването на място, което да обичаме, и неговото оцеляване, когато времето се движи по-бързо от облаците.

В края на филма точно когато изглежда, че нашите герои са се примирили от загубата на всичко скъпо за тях. Един асансьор ни изкачва до върха на ново построен небостъргач, откъде се разкрива гледката на безкраен хоризонт изпълнен с реещи се в небесата хвърчила.

Фю Ли е утвърден и много награждаван филмов режисьор и хореограф от танцовата компания Tetrapode във Франция. Завършва скулптура в Националното училище по художествени занаяти в Париж, след което се обучава във физически театър и съвременен танц в Южна Америка и Европа. В последните години той насочва своите изследвания към Азия, поставяйки под въпрос социалните проблеми, свързани с урбанизацията. Сега той се развива на ръба между танца, скулптурата и видеото и довежда визуалните изкуства до интимността на физическите усещания. Неговият кинематографичен подход всъщност се основава на практика на единичен кадър, който се изгражда с прецизното управление и хореографията на самата камера.

Видеото придружава неговите хореографски изследвания от самото начало на професионалната му кариера. Един ден намира компютър на улицата и няколко месеца по-късно си купува малка видео камера, които му служат почти десет години. Започва да прави филми, защото по онова време няма възможност да представя работата си на живо в театрите. Пътува много и видеото е начин да документира своите хореографски експерименти на места, които посещава.
По неговите думи в едно интервю: „ …видео-танцът е медия, която се откроява и намира уникална идентичност. Не става въпрос просто за улавяне на спектакъл, нито за създаване на последователност от ритмични изображения по начина в един видеоклип, а по-скоро за истинско сливане на кинематография и хореография. Един танцов филм е преди всичко филм, но създаден според хореографските принципи, които определят начина на изразяване на темата толкова, колкото и снимачната техниката. Единичният кадър ми позволява да подходя към това сливане на жанрове, защото всичко се случва по едно и също време и на едно и също място.“

След дългогодишната си практика да изгражда танцовите си филми, чрез един единствен дълъг кадър във „Градски генезис“, Ли се завръща към началото, към първите си опити в кинематографията, към страстта и интереса си към изследване на монтажа като основен похват в киното. Друг знак за това завръщане е и фрагментарността на разказа и документалното звучене отделните епизоди.

Филмът „Градски генезис“ е носител на множество награди от фестивали в Европа, Азия, Северна и Южна Америка.