The end does not see ни потапя директно в един кошмар. Млада жена тича по палубата на кораб по посока на камерата, чува се как диша, а ефектът е изразен в поредица синьо-черни бързи кадри на фона на премигващи светлини на пристанището. Нестабилната камера се оттласква назад, пада от ръба на кораба във водата, където е погълната от мрак. Сцената приключва още преди да е започнала и зрителят остава с впечатлението, че гледа началните кадри на психологически трилър, като „флашбек“, връщане назад или превъртане напред, които провокират много въпроси – тя защо тича? Скочи ли? Мъртва ли е?
Следва ден, светло е и водата е спокойна. Героинята бавно слиза по мачтата на кораба. Изглежда внимателна и несигурна. На палубата се среща с най-различни „герои“ и като че ли е попаднала във видео игра. Някои я дърпат назад, други я бутат напред. Тя пада между тях, те подмятат тялото й. Зад нея слънцето залязва над високите стъклени сгради на футуристичното пристанище. Музиката започва като крайбрежно атмосферна и преминава към зловещи индустриални трясъци и напрегнато опъване на струни. Минималистичните движения се уголемяват с редуване на близки бързи кадри на лица, пръсти, лакти. Странният „екипаж“ от танцьори като че ли е докоснат от героинята и се отдава на конвулсивни соло изпълнения и грациозни движения в партньорство.
Still from The end does not see by Davide Belotti
Малко след това проследяваме героинята в ярко осветена каюта в сърцето на кораба.
Там екипажът е седнал около една дълга маса. Героинята се присъединява към тях, но е посрещната от празни погледи. Една от жените започва да се движи като кукла, като че ли контролирана от невидима сила. Тя се хлъзга около масата и „заразява“ другите, които започват да се движат заедно с нея, срещайки се в синхрон, в едни и същи ъгли и следвайки едни и същи посоки. Дълбоко в тях се пробужда вътрешна турболенция, вътрешно насилие, което се изразява в перфектно изпълнена поредица от движения. Наблюдаваме естетически линии, които пасват на геометрията на масата, стените и ниския таван на кабината.
Постепенно параноята завладява. Не става ясно дали героите са приятели или врагове. Дали това е среща или някаква битка? Зрителят има усещането, че всеки момент героите ще застанат един срещу друг. „Не се доверявай на никого“, напрежението расте както в телата, така и в израженията им. Бурята ври в затвореното пространство на търбуха на кораба. Длани и ръце се опират и хващат за повърхности, тежести падат, коси се мятат, а пръсти проскърцват по пластмасова повърхност. Пулсиращ бас подчертава сблъсъците и сътресенията, които резонират в телата на танцьорите, а всеки звуков удар е усилен от остри замахвания във въздуха или ритмични падания и завъртания.
Still from The end does not see by Davide Belotti
Сблъсъкът на танцьорите с материята, на фона на машинен ритъм, ни кара да усещаме съпротивата на телата, на кожите им. Движенията и музиката са неразривно свързани като двете страни на една и съща монета. Образите показват съвършеното владеене на докосване и напрежение, правейки всяко тяхно движение и усещане осезаеми. Ритъмът расте и води към тревога и вътрешна борба на психиката. Дали екипажът, който героинята среща, е истински? Или е просто проекция на съзнанието й? Дали са призраци на борда? През това време корабът не се клати, по нищо не личи, че има буря в морето, ала бурята бушува отвътре.
Докато музиката надгражда, зрителят отново е върнат към мрака и нощната сцена. Фенери присветват между коридорите и ние следваме героинята в машинното отделение, което е осветено в зелено. Тук тя се изправя срещу силна въздушна струя, косата й се вее назад, а клепачите й треперят. Бори се да си поеме въздух, устата й е широко отворена. Но не силата на въздушната струя предизвиква това, а по-скоро невидима сила, а ние виждаме и усещаме само нейното въздействие. Тоновете стават все по-високи и преди да се усетим всичко е свършило. Отново сме на мачтата, по която нашата героиня се спуска. Като на филм – краят ни връща в началото и ни оставя да се питаме „това сън ли беше“?
Този материал е създаден в рамките на проекта „Превод в ефир“ – рубрика, посветена на танца за екран или скрийнденс. Всеки месец каним професионалната и любителската публика, изкушена от тази интригуваща симбиоза между кино и танц, да се включи в нашите четения, разговори и дискусии с активно практикуващи в тази област хореографи от страната и чужбина.
Проектът „Превод в ефир“ се реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по програма „Публики“ 2020 и програма „Едногодишен грант“ 2021.
Videography and references:
Short film The end does not see by Davide Belotti
Беатрикс Джойс (Великобритания/Недерландия) е танцов артист и танцов писател, живеещ в Берлин. Обучава се в Съвременен танц в Лабан, Лондон, и завършва магистратура по Социология в университета Голдсмитс през 2016 г. Работи в областите на танца, писането и звука и създава специфични за мястото, интермедийни и потапящи се представления. През 2021 г. тя започва серията пърформанси в публичното пространство WILD ACCESS – хибриден формат между аудио разходка и пърформанс на живо, който досега има три издания в Берлин: „WILD ACCESS Schöneberg“ (септември 2021 г., финансирано от Bezirksamt Schöneberg и Initiative Draußenstadt), „WILD ACCESS Pankow“ (октомври 2021 г., финансирано от Bezirksamt Pankow) и „WILD ACCESS Lichtenberg“ (октомври 2022 г., финансирано от Bezirksamt Lichtenberg и Fonds Darstellende Künste). През 2022 г. тя е резидентен артист в Котбус, Бранденбург, в рамките на програмата DiR Residency. Като писател тя се присъединява към редакционния екип на Tanz im August през 2020 г., като пише и за Stream (Tanzfabrik, Берлин) и Springback Magazine.
Миряна Мезеклиева е завършила Kултурология в Софийския университет „Климент Охридски“. От 2008 г. до днес тя работи като преводач на игрални филми и сериали за дублаж главно за каналите на Нова Броудкастинг Груп.