The end does not see  ни потапя директно в един кошмар. Млада жена тича по палубата на кораб по посока на камерата, чува се как диша, а ефектът е изразен в поредица синьо-черни бързи кадри на фона на премигващи светлини на пристанището. Нестабилната камера се оттласква назад, пада от ръба на кораба във водата, където е погълната от мрак. Сцената приключва още преди да е започнала и зрителят остава с впечатлението, че гледа началните кадри на психологически трилър, като „флашбек“, връщане назад или превъртане напред, които провокират много въпроси – тя защо тича? Скочи ли? Мъртва ли е? 

Следва ден, светло е и водата е спокойна. Героинята бавно слиза по мачтата на кораба. Изглежда внимателна и несигурна. На палубата се среща с най-различни „герои“ и като че ли е попаднала във видео игра. Някои я дърпат назад, други я бутат напред. Тя пада между тях, те подмятат тялото й. Зад нея слънцето залязва над високите стъклени сгради на футуристичното пристанище. Музиката започва като  крайбрежно атмосферна и преминава към зловещи индустриални трясъци и напрегнато опъване на струни. Минималистичните движения се уголемяват с редуване на близки бързи кадри на лица, пръсти, лакти. Странният „екипаж“ от танцьори като че ли е докоснат от героинята и се отдава на конвулсивни соло изпълнения и грациозни движения в партньорство. 

Малко след това проследяваме героинята в ярко осветена каюта в сърцето на кораба. 

Там екипажът е седнал около една дълга маса. Героинята се присъединява към тях, но е посрещната от празни погледи. Една от жените започва да се движи като кукла, като че ли контролирана от невидима сила. Тя се хлъзга около масата и „заразява“ другите, които започват да се движат заедно с нея, срещайки се в синхрон, в едни и същи ъгли и следвайки едни и същи посоки. Дълбоко в тях се пробужда вътрешна турболенция, вътрешно насилие, което се изразява в перфектно изпълнена поредица от движения. Наблюдаваме естетически линии, които пасват на геометрията на масата, стените и ниския таван на кабината. 

Постепенно параноята завладява. Не става ясно дали героите са приятели или врагове. Дали това е среща или някаква битка? Зрителят има усещането, че всеки момент героите ще застанат един срещу друг. „Не се доверявай на никого“, напрежението расте както в телата, така и в израженията им. Бурята ври в затвореното пространство на търбуха на кораба. Длани и ръце се опират и хващат за повърхности, тежести падат, коси се мятат, а пръсти проскърцват по пластмасова повърхност. Пулсиращ бас подчертава сблъсъците и сътресенията, които резонират в телата на танцьорите, а всеки звуков удар е усилен от остри замахвания във въздуха или ритмични падания и завъртания.

Сблъсъкът на танцьорите с материята, на фона на машинен ритъм, ни кара да усещаме съпротивата на телата, на кожите им. Движенията и музиката са неразривно свързани като двете страни на една и съща монета. Образите показват съвършеното владеене на докосване и напрежение, правейки всяко тяхно движение и усещане осезаеми. Ритъмът расте и води към тревога и вътрешна борба на психиката. Дали екипажът, който героинята среща, е истински? Или е просто проекция на съзнанието й? Дали са призраци на борда? През това време корабът не се клати, по нищо не личи, че има буря в морето, ала бурята бушува отвътре. 

Докато музиката надгражда, зрителят отново е върнат към мрака и нощната сцена. Фенери присветват между коридорите и ние следваме героинята в машинното отделение, което е осветено в зелено. Тук тя се изправя срещу силна въздушна струя, косата й се вее назад, а клепачите й треперят. Бори се да си поеме въздух, устата й е широко отворена. Но не силата на въздушната струя предизвиква това, а по-скоро невидима сила, а ние виждаме и усещаме само нейното въздействие. Тоновете стават все по-високи и преди да се усетим всичко е свършило. Отново сме на мачтата, по която нашата героиня се спуска. Като на филм – краят ни връща в началото и ни оставя да се питаме „това сън ли беше“?