В този филм се долавя нещо много съкровено, нещо пазено дълбоко. То ни илюстрира една златна нишка на изследване, която се заплита в рамките на упражнение, което продължава цял живот. Филмът преминава през богат архив, който ни връща назад до детството на хореографката, събирайки в себе си изобилие от артефакти, илюстрации, анимация и филмови кадри, с които да ни сподели идеята, че промяната на кинестезията на човешкото тяло може да възбуди усещане за връзка с нашата древна, животинска същност.

Дейм Шивон Дейвис е икона. Тя има важна роля за развитието на модерния танц във Великобритания и от много години е движещ фактор в областта на соматичните практики, като и до днес продължава да се занимава с това. Нейният филм, въпреки някак смущаващата си родословност, е топъл и игрив по своята същност, макар да е създаден със сурова и пленяваща искреност. Удоволствие е да бъдеш въвлечен в подобно ясно артикулирано изследване на соматичната практика, което предоставя възможността за преформулиране и по-добро разбиране на нашите  модерни тела.

Дейвис разказва без претенция, обяснявайки с тих ентусиазъм и яснота. Тя описа едно лично усещане за безплътност, което се е породило в много ранна възраст. Докато е растяла, е усещала, че е „наполовина кон, наполовина момиче“. По време на обучението си по танци, както и в реалния свят, тя има усещането, че се състои от телесни части, които съществуват и се развиват самостоятелно, а не като едно цяло. Дейвис противопоставя неудобната прекъсната връзка между крайниците си с наблюдението за гладкото и плавно движение на животните и спортистите, които оглежда – особено движенията на домашния си любимец, хрътката Пип, който според нея излъчва естествена координация и се движи леко, без усилие. Дейвис  споделя преживяване, което я формира в годините на тренинг – достигането до мимолетно усещане за „величествена цялост“. „Като че ли познах тялото си. И след това пак се разглоби, разпадна се на части“. Този кратък момент на яснота я тласка напред в търсене на това, което може да бъде описано като „повторно въплътяване“, търсене на движение, което да е автентично на цялото й тяло, което откроява сходствата с животинското й Аз.   

Навлизайки в една неизследвана територия заедно с Дейвис, зрителите усещат  осезаема промяна в тона и темпото на звуковия свят. Включените птичи песни и меки животински звуци са в унисон с рисунки и фотографии с цел създаване на един животински елемент, който поставя начало на едно ново приключение.  Дейвис описва как е започнала своето упражнение, с едно навеждане напред и почукване на невидима врата. Главата й се накланя напред, което от своя страна разпределя тежестта на тялото по различен начин и то вече е в по-добра връзка с гръбнака. Всичко се променя, дори вкусовите й възприятия. Тя продължава да се навежда напред и надолу, докато застава на 4 крака и точно тогава открива, че крайниците й не са просто декоративни елементи или неловко откачени части, а „служат“. Гръбнакът й се разтяга близо до пода. Снимките на това нейно „животинско“ състояние ни предоставят възможност да надзърнем в това откритие.  

Разбираме, че тази видима физическа промяна разкрива различно усещане, соматично познание с дълбоки корени. Вече гледаме фотографиите по различен начин. В снимките на Дейвис и танцьорите, с които работи, долавяме телесно усещане за „цялост“, за движение и подвижност, а не за статични форми или „наредени“ части на тялото. Упражнението се извършва ниско, с нова тежест и извежда съвсем нова представа за кинестезия. Може би можем да разберем подхода на Дейвис като антитеза на безплътността, която описва по-рано, а това резонира силно в общество, в което превръщането на тялото в стока е норма, и в което обучението по танц може да прилича на акробатична игра на „Туистър“ (дясна ръка тук, ляв крак там и т.н.). Решимостта на Дейвис да преосмисли наученото от танцовия си тренинг и да обърне собствените си представи наопаки й позволява не само да призове един древен спомен, да надзърне във времето преди появата на човека, но и да разработи подход, който е освобождаващ за самата нея. Тя „остава тук“, в това упражнение, значително дълъг период от време – може би години, може би в рамките на цялата си кариера. На екрана нейни снимки като млада са заменени с такива като по-възрастна, на колене, все още представяйки си и призовавайки онова „животно“ “да бъде”.

Тъй като Дейвис описва постоянното присъствие на „другия“, витаещо вътре в нея, и усещането за свобода, което се отключва при неговото изразяване, може би е възможно да направим паралел с днешния дискурс за идентичността. Пътят, който Дейвис изминава, за да опише това, което спи дълбоко в нея, определено освобождава и впечатлява. И може би още по-важно, позволява й да се концентрира върху способността си да стои в състоянието на „превръщане във“, а не в достигането на крайна точка. Зрителят остава с усещането, че истинското й откритие се крие в задаването на въпроси, а не в получаването на отговори. И то не е просто част от едно забележително изследване, а съшива смисъла на цяла една кариера.