Филмът на испанския режисьор Хади Мусали излъчва мекота заради абсолютната простота на минималистичната архитектура и непринудената красота на младостта. Действието се развива във Fundacio Mies Van Der Rohe – един оскъден, линеарен свят създаден от архитект Лудвиг Мис ван дер Рое, когото наричат „бащата на минимализма“. Конструкцията, която кадрите ни разкрива, създава изкусно напрежение между всички повърхности – студен мрамор, натрапчиви стъклени прозорци и хладни правоъгълни басейни с вода, а изградените твърди линии са използвани, за да направят дисекция на екрана, предлагайки едно игриво усещане за контрастиращи перспективи и мащаби. Някои разделения образуват отражения, други гиганти, трети разрязват пространството и създават алтернативни, неочаквани източници на гравитация, обръщайки цели танцови сценарии наобратно или на една страна. 

Танцьорите се появяват на геометричен фон. Гъвкави под слънцето, те са пластичност сами по себе си. Успокояващо меки, със сияйна кожа, разтягащи се и прегъващи се, те общуват с пространството, като се плъзгат по гладките повърхности, тичат пред тях и се  огъват по тях. Танцьорите са видимо млади, красиви и със силни тела. Опасявам се, че няма да получат точки за инклузивност, но да предположим, че липсата на каквито и да е други елементи във филма освен на можещи, атлетични танцьори е творчески избор. Това ни подтиква да си зададем въпроса какво иска да ни каже режисьорът с това изследване на емпатията, която само най-гъвкавите могат да изразят. Може би, както намеква, истината е в детайлите. 

През повечето време танцьорите са свързани и реагират едни на други, като се движат в хармония. Толкова, че се поддържат физически по двойки. Един от тях държи тялото на друг върху раменете си. Други стоят по двойки с преплетени ръце и прегънат над коленете торс в плавен синхрон. Соловите моменти предлагат също толкова приятно усещане за мекота и лекота. Един от танцьорите си почива, опрял глава в мраморната стена. Когато се завърта, за да се отдръпне от нея, пръстите му оставят следа след него и зрителят почти може да усети хладния блясък на камъка по пръстите си.

В дребните детайли обаче започват да се появяват пукнатини. Те представляват леки изменения във взаимоотношенията между танцьорите и ги откъсват едни от други. Танцьорите се взират през стъклени прозорци, не се виждат и са отделени, движат се заедно, но в различни посоки, темпото на едни е забързано, а други са застинали или се раздвижват. Сякаш на моменти връзката с интернет е нестабилна и се разпада. Но тези  прекъсвания са последвани от моменти на бързи повторни свързвания, в които танцьорите достигат до единство и са нежно присъстващи едни за други. 

Една сцена изведнъж нарушава ритъма. Един от танцьорите нарочно и директно гледа в камерата в близък план. Той излъчва гордост или суета, а погледът му наподобява  студения израз на манекен на подиум. Виждаме ръцете на другите да се появяват зад гърба му, рамкирайки лицето му, вплитайки пръсти около главата му, отблъсквайки я, за да може тя да рикошира обратно. Не е ясно дали ръцете го избутват неудобно или го галят нежно, двусмислието е смущаващо. Усещането за дисонанс ме кара да търся други пробиви и започвам да ги забелязвам. Една от сцените е разрязана на две от невидим хоризонт, създавайки нещо като отражение в долната част на екрана. Но това, което на пръв поглед изглежда като симетрия, всъщност не е. В него има малки разлики – танцьорът от горната част пада от челна стойка по-рано от двойника си, има аномалия в начина, по който друг танцьор прегъва тялото си на ръба на пространството. На моменти, ако се вгледам внимателно, виждам, че заснетата хореография се случва на заден ход. Тези неточности не се забелязват лесно, но когато ги съзирам, като че ли съм открила повреда в матрицата. 

Започвам да се чудя дали Мусали ни показва илюзия на перфектността, само за да я прекъсне с детайли, които разкриват неперфектната „истина“. Все пак изкуството е огледало на реалността и отразява красотата на младостта, на която да се възхищаваме. То може да удовлетвори нуждите ни, като утеши душите ни или ни направи по-сигурни. Но реалността е горчива. Ако изкуството е отражение на живота, би трябвало да отразява истината в цялото й многообразие. В случая на поколението, което е изобразено във филма, истината включва все по-откъснатото човешко преживяване – заради дигиталния свят, виртуалния свят, свят останал без корени. Забелязвам, че Мусали е включил само един реквизит в творбата – чадър, символ на съпротива, но и съюзничество и солидарност, или е може би просто щит, който ни пази от това, което ни заплашва.

Финалната сцена се премества изцяло и вече не се помещава сред леките несъответствия на Ван дер Рое – божествената фигура, която е надвиснала над всяка сцена. Виждаме един от танцьорите да пристъпва в пъстра гора, която изглежда хладна и сенчеста и чиято висока буйна растителност изпълва екрана. Другите танцьори се появяват един по един през шубрака. Събират се с лице едни към други и се подреждат в кръг. Телата им се сглобяват и преплитат във форми под меката светлина на следобеда и моята първоначална бдителност отстъпва пред спокойствието. Тук има мекота, която ни кара да се чувстваме като у дома си, тя е надежда – като че ли всички сме пристигнали и сме се свързали. Усещам се как издишам, когато екранът става черен.