Ако трябва да определя един филм, който най-силно привлече вниманието ми по време на фестивала за танц и танцово кино Moving Body, това ще бъде Doll+ Body Transmigration in its Ideal Fantasy. Причината за това е чувствителният му и критичен, но едновременно с това игрив и ироничен поглед върху човешкото съзнание, застанало на границата между физическия и виртуалния свят. Той успешно изследва темата през множество от гледни точки, прилежащи както на западната, така и на източната философия, древността, настоящето и бъдещето ни.

Приложена е дигиталната три-де естетика, която се среща често във видеоигрите, като по този начин наративът се обръща към реалността като към игра, чиито правила непрестанно се променят. Затова и публиката се сблъсква с неотложната нужда да преосмисли собственото си тяло с помощта на това междужанрово видеоесе, което не дава един единствен отговор, а по-скоро разширява светогледа ни за една подвижна, множествена истина.

Още с първия си кадър, филмът ни отвежда към началния изглед на софтуер за три-де проектиране – празно пространство, напомнящо за първичната празнота от мита за сътворението, в която великият дизайнер създава обеми и ги събира в човешка фигура. Това ни кара да се замислим за наистина безграничните възможности на дигиталното пространство, което като че ли е създаден именно, за да задоволява желанието ни за власт, встрани от последици и отговорности. Затова и в заглавието на проекта се съдържа идеята за фантазията. В случая тя е пропадането в заешката дупка на виртуалността, сърфирането в която напомня на осъзнато сънуване – изживяването на всевъзможни сюжети и безгранични удоволствия, които обаче си остават изцяло илюзорни. Или не съвсем. Възможно ли е интернет пространството да е разширение на нашата реалност, паралелно измерение, което е не по-малко истинско, а просто истинско по друг начин, следвайки собствени правила?

Можем да наречем това явление и с името на още една концепция от източната философия – Майя – илюзията на съществуването, позната в съвременния запад като матрицата или теорията за симулацията. Тя се явява като подкрепа на идеите на солипсизма и потвърждение на начина, по който дигиталният свят подкопава усещането ни за реалност във физическия. Този парадокс е по-късно подчертан от коанът за монахът и пеперудата.

„Веднъж сънувах, че съм пеперуда и оттогава не знам дали съм човек, който е сънувал, че е пеперуда или пеперуда, която сънува, че е човек.“

Тези думи прозвучават иронично, докато по екрана прелитат странни химери – спринцовки с крила на пеперуди. Този символичен неологизъм създава усещането за крехкост и опасност, извиква идеята за лекарството, но и за наркотика, за грубата намеса на човека в процесите на природата. От танцуващите на диско музика кукли до крилатите спринцовки – целият филм носи в себе си философията на абсурда, която е и едно от най-ценните му качества. Той говори на чувствителни и дълбоки теми, но го прави като че ли на шега – иронизирайки собствените си похвати. Неудобството, което той създава е брилянтно, именно защото с лекота прекрачва и размива границите на това, което си мислим, че знаем за света и себе си.

Съвършенството и идеалът са също важни елементи от сложната концептуална структура на филма, понеже отново подчертават напрежението между реалността и виртуалността. С механичния си глас, нараторът деконструира теорията на Да Винчи за златното сечение в строежа на човека като я нарича „смесица от идеализъм и натурализъм“. И въпреки че телата ни в действителност следват математическите принципи на природата, те рядко отговарят на тях с точност. Толкова рядко, че е невъзможно да се определи какво изобщо е съвършенството. Канонът не съществува извън нашите глави, нито извън хладният, точен свят на числата. Природата и дори самата реалност не се подчиняват на един алгоритъм, а имат безкрайно много форми на проява. Всяко тяло е съвършено по своему.

Авторът внимателно ни кара да се замислим за всички алтернативни тела – твърде възрастните, болните, увредените, наднормените, дори нечовешките – животинските или неодушевените и да валидира начините, по които те се движат и съществуват, различават се и едновременно с това си приличат. „Тялото ми е фигура за шах, зъбчато колело, планина, море.“

Силно повлияващо на публиката е и изображението на разтопената, розова пластмаса, която се отлива в калъпа на куклата. То хитро затвърждава идеята, че капитализмът се възползва от инстинкта за идеализация, за да продава стоката си. Превръщането на всичко, включително и на човешкото тяло в продукт, го обрича на стандартизация – отнемането на неговите несъвършенства отнема и душата му. 

Спомням си как, докато учих триизмерно проектиране, професорът все ни повтаряше, че няма съвършено сферични портокали. В часовете му се учехме и как да създадем несъвършенства във формите им – издутини и сплесквания, текстури, наподобяващи натъртвания с цел реализъм. Това прави и авторът на филма като ни показва двата варианта на своята кукла – като гладък и опростен модел и като естествено, покрито с бръчки, косми и лунички, страдащо тяло. Това ни отвежда и към най – дистопичния момент от наратива – този, в който механичен скалпел сваля кожата на човека и под нея лъсва пластмасата.

Духовността също е засегната през цялото времетраене на филма като сила отвъд рационализма, която изпълва и задвижва телесността и ни отпраща към онова отвъд нея – трансцендентното. И именно това се случва и с куклата в края – тя се сдобива с крила и напуска сцената през врата в небето.

Този образ ни отпраща и към темата за смъртта. Ще успеем ли да я избегнем, ако се преселим в дигиталния свят? В него всичко изглежда вечно и нетленно и затова и по някакъв странен начин свято, близко до безплътния, съвършен свят на божествата. Но такова ли е наистина? Не е ли именно тази възможност за смъртност на телата по време на живия пърформанс и танц това, което го прави толкова дълбоко докосващ. Тази негова крехкост и въплътеност в живота, която не може да бъде пресъздадена от никой изкуствен интелект.

В края на есето си ще цитирам първото изречение от самото начало на филма: „Не мога да видя тялото си. Не мога да видя себе си, докато съм обърнат с лице към другите.“ – казва куклата. И с това ни напомня за всичко, което не знаем, не разбираме и няма да успеем да проумеем. За невъзможността да надникнем изцяло в другите, нито дори в себе си, за тайните, които въпреки напредъка на науката, продължават да крият нашите тела и подсъзнания и за изкуството като опит да ги проумеем.