Седем танцьори тържествено се движат през пясъчна равнина в Хуангшъ, Хубей, Китай. Водачът, в началото на процесията, държи голям клон като тотем. На цял екран виждаме голямото синьо небе, а долу на земята трима от танцьорите влачат други трима по пясъка. Те също държат клони в ръцете си, които оставят следи по пясъка също като неподвижните им крайници. Флейти, звънчета и перкусии са част от многопластовия саундтрак. Като че ли танцьорите изпълняват някакъв ритуал, или може би това е погребален марш. 

Природата е сурова, но красива, необятна и празна. Телата на танцьорите изглеждат дребни на фона на широката равнина. Като че ли се опитват да влязат в контакт с изоставена околна среда и започват да се движат в ритъм на барабан. Петите им докосват пясъка в синхрон, а гръдта им се отварят към небето. В същото време фабрики на заден фон бълват пушек.

В настоящото време на климатична криза може би не трябва да разграничаваме човека от природата, а да разтапяме границите между тях. Как да преобърнем смисъла на противопоставянето? Филмът си играе с тази идея в моментите на синхроничност, когато две неща се случват едновременно. В хореографията телата са първо по корем, а после се обръщат по гръб, а кадърът се обръща на 180 градуса към хоризонта. Като че ли по този начин преживяването на танцьора се усилва за зрителя. Небето става земя, а земята става небе само с един бърз жест.

Това синхронично преобръщане е повтаряща се тема в целия филм, танцьорите се превръщат в обърнати отражения на самите себе си, падат нагоре и скачат надолу. Като нарушава законите на физиката, някак парадоксално, хореографията симулира естествени процеси. Представям си бавния растеж на растение, което полага корените си в земята, или дъждовни капки, които падат от облаците. Трудно разграничаваме горе от долу, високо от ниско, хора от пейзажи. Питам се, ако вече не можем да различим природата, имаме ли право да продължаваме да я унищожаваме?

Върху острия, постоянен, индустриално звучащ ритъм, който навлиза, са насложени  обнадеждаващи хармонии. Четирите елемента – земя, въздух, вода и огън – също имат своите роли. Танцьорите хвърлят пясък към небето като фойерверки. Втурват се да тичат и се пръскат в океана, докато вятърът развява косите им. Нощем танцуват около огъня, а примигващите пламъци осветяват телата им. Като нежно докосване, мека целувка в рамката на оранжево залезно небе. Чувството е романтично. Дали това не е своеобразна ода за природата преди да е станало твърде късно?

Филмът ме подсеща за един въпрос, който Бруно Латур задава. „Как не ни е срам, че направихме ситуацията необратима, докато се движим като сомнамбули под звуците на алармите?“ Питам се дали можем да приемем, че металическите звуци са алармите, а танцьорите са лунатици. В един момент изглеждат в състояние на блажено неведение, търкаляйки се в пясъка, а в следващия се ядосват на това. В серия от близки кадри лицата им разкриват мрака и мъката вътре в тях. Изглеждат търпеливи, уверени. В този болезнен момент на осъзнаване какво сме причинили на планетата си, тяхната съкровена почит се превръща в картина на човечност. Зрителят може да усети важността на всяко тяхно действие, на тъгата в затворените им очи и разперените пръсти. Може би движенията им са достатъчно силни, че и самата природа да усети вибрациите. Може би тя ни чува. Може би слуша. 

Като последен жест камерата се изтегля назад и нагоре, за да ни покаже земята отвисоко и да видим сферата, която танцьорите са начертали. Телата са разпръснати из нещо, което прилича на карта на територии, и стават все по-малки на небесното  платно. Дали това е картина на бъдещия образ на планетата? Такава с малки острови, погълнати от все повече вода? Дали е предупреждение? Следите, които хората оставят, са все пак временни и скоро ще бъдат заличени от прилива. Но може би танцът ще остане в паметта на вятъра.