Стая с гардероб. Вратата на гардероба се плъзга надясно, разкривайки тялото на жена, което се просва на пода с жест на падане и в състояние на привидна безжизненост. След няколко секунди жената повдига глава, оглежда се и с едната си ръка позиционира другата на ново място. Остава неподвижна. След още няколко секунди нежно поставя кичур коса върху бялото си лице. Смешно е и неочаквано. Важно е!

Lazarus на Туишен Бенет е хумористичен, оригинален, провокативен, феминистки танцов филм за смъртта. Или по-точно, за смъртта на жена/та. Носи името на Лазар от Витания, възкресен от Христос четири дни след смъртта си, директен или косвен образ-вдъхновител на множество произведения и явления в човешката история: от поемата Lady Lazarus на Силвия Плат, през едноименната последна песен на Дейвид Боуи, до Синдрома на Лазар, при който човек спонтанно възстановява нормален сърдечен ритъм след неуспешни опити за реанимация. Във филма на Туишен Бенет Лазар е жена, умираща и възкръсваща, за да естетизира и романтизира своята смърт;  да изглади жеста на умиране, за да бъде той изящен; да разкраси вида си в кончината, защото според Едгар Алан По “смъртта на красива жена е, без съмнение, най-поетичната тема на света”. В стремежа си към поетично, филмът и неговата героиня се провалят – според думите на режисьорката Туишен Бенет. Но именно това е намерението, защото в своите артистични изненади, ирония и значим социален коментар – триумфират!  

Скрийнденс проектът Lazarus започва като импровизация в хореографирането на жестове на падане и умиране, както и имитиране на движения от уестърни. Сниман е в малък екип, в рамките на двудневно пътуване в САЩ, с бюджет от 300 долара. За близо девет минути разсмива, развълнува и успява да заинтригува с въпроси за репрезентацията на жената в изкуството. Цитатът на Едгар Алан По, всъщност, става част от филма в процеса на монтаж. Именно успешното сливане на заснет филмов материал с вече съществуващи цитат, становище и проблем е белег за успешно експериментиране в полето на киното, в частност и на танца за екран.

Туишен Бенет е артист. Живее и работи в Барселона и Лос Анджелис. Има отличия и награди от международни филмови фестивали. Хореограф е на множество музикални видеа, танци в пълнометражни филми и рекламни клипове. Често си партнира с други танцови артисти и режисьори от продуцентски формации, пръснати из целия голям свят. Съосновател е на барселонската танцова компания Les filles Föllen. За четящия настоящия текст, това са вероятно детайли без достатъчно съдържание и плътност, защото са далечни географски или пък непознати като професионално преживяване. Но това изброяване е и част от биографията на млада жена, творяща тук и сега, с въображение и усилия заслужила свое място в пъстротата на съвременното изкуство. Това ме връща към началото на статията и първия ми абзац, завършващ с “Важно е!”. 

Всички ние обитаваме време, богато със свои конфликти и противоречия. Част от тях са напълно нови, а други водят началата си от десетилетия или векове. Феминизмът е гигантическа тема, макар и всъщност млада, имайки предвид човешката история. Едва през 15-ти век идеи за равноправие откриват почва, а до така наречената първа вълна на феминизма минават четири века. Феминизмът ще продължи да съществува, защото неговият контрапункт – сексизмът в човешките общества – е неизкореним. Разбира се, той може да бъде и бива тълкуван, разбиран, трансформиран, но това е бавен и продължителен процес, тъй като е здраво загнезден в езика, паметта, историята на човечеството. Част е и от образователни системи, институционални политики, религиозни практики, културни традиции, включително новоутвърждаващи се такива. Същият, неизбежно, присъства и в света на изкуството. В различни степени, в зависимост от локалния контекст. 

От едната страна на изкуството гордо застават творците. А от другата – техните произведения. От третата – публиката. Трите са константно взаимосвързани и влияещи се една от друга. Разчитайки на точността на цифрите, които са и количествен, и качествен показател, можем да отбележим бавен растеж в присъствието на жените и в трите групи: като консуматори на изкуство; като създатели на изкуство; като репрезентирани в рамките на произведения по все по-нюансирани и комплексни начини. 

През 1971 […] изследователката […] Линда Лочлин пише своя манифестен текст, който поставя един от най-емблематичните въпроси пред историята на изкуството и нейното място в борбата за равноправие на половете – “Защо никога не е имало велика художничка?”.

Данните [2019], предоставени от Националната художествена галерия показват, че в постоянната представителна експозиция са включени 1068 произведения. 47 жени творци присъстват с 82 произведения, а мъжете творци са 433 с 986 произведения. Това значи, че 91% процента от постоянната експозиция на Националната ни галерията е дело на мъже художници.

“Трябва ли жените да са голи, за да са част от музея Метрополитън? По-малко от 5% от художниците в частта за модерно изкуство са жени, но 85% от голите тела са женски.” [1989]

Няколко пасажа от текст на Добромира Терпешева, публикуван в уеб страницата на Български Фонд за Жените, служат като напомняне за пътя, който феминизмът е поел и по който все още върви. За да стига до повече хора, информационният поток по темата трябва да е такъв: да открива баланс между разбираемост, достъпност, фактологичност и емоционален заряд; да страни от сензационност, защото това го превръща в преходен и заличава образователната и възпитателна стойност на съдържанието му. Феминизмът е естествено и критикуван, защото, като всяко голямо политическо, социално и културно движение, той също подлежи на радикализиране и експлоатация, както и на повърхностно разпространение на плитки идеи. За да достигне до хората, живеещи тук и сега, едно движение за равноправие се нуждае от канали на разпространение, критическо мислене и задаване на въпроси. През трезви аналитични текстове и през смели творчески експерименти. 

Тук можем да се върнем към Туишен Бенет, Lazarus и темата за репрезентацията на жената в изкуството, както и за ролята на жената-артист. Този проект успява да съчетае точките на размисъл, тъй като в центъра си поставя идеята за обективизирането на жената, особено в момента на трагедията на нейната смърт. 

Туишен Бенет работи с хореография и улавянето ѝ на фона на или във взаимодействие със специфични природни пейзажи. Това е случаят и в Lazarus. Главната героиня изпълнява разнообразни движения сред каньони и облаци, а също и в домашна среда. Във филма се носи дух на спонтанност и усещане за свободно експериментиране с рамкирането на кадъра и движението на женското тяло. Преплитат се хумор и меланхолия, поезия и несръчност, сериозност и абсурдизъм.

През възможност за осъзнаване, симпатизиране и съпреживяване на жестовете в танцовия филм, той е способен да достигне до своите зрители и да ги провокира с въпроси. Какво означава ‘поетично’? Какво е смъртта? Защо Едгар Алан По би написал слова, които могат да се интерпретират като крайно романтични или изключително опасни за разбирането на мястото на жената в изкуството, а може би и в живота? Как би могло приключването на човешки живот да буди възхита? Коя е една жена отвъд красотата си? Каква е нейната роля в съвременното общество? 

Бидейки филм, концептуализиран и режисиран от жена, с фикционална героиня жена и оператор жена, поставящ на фокус значими проблеми за репрезентацията на жената, Lazarus успява да афектира и да бъде запомнящ се. Успешно се справя с нуждата от наличие на женски агенти, които се превръщат в част от систематичните усилия на жени по света да се борят за равноправие в изкуството и потенциал за себеизразяване през творчество и културна продукция.  

В този момент, танцовият филм Lazarus не е достъпен онлайн в своята цялост, което вероятно затруднява четенето на текущата статия. Но може би някой ден всеки ще може да му се наслади. Дотогава можете да следите Туишен Бенет онлайн в нейните Инстаграм профил и Вимео канал, за бъдещи прожекции на Lazarus, както и за още цветни творчески търсения. Важно е да консумираме изкуство, да четем за него, да го дебатираме и да го създаваме. Важно е то да включва жени, жени-творци, жени-разказвачи, жени с разкрепостени идеи и отличими гласове.