Като човек, който е формирал естетическите си възгледи в началото на хилядолетието,  аз бях въведен в поетичността на човешкото тяло, погледнато “отблизо”, през телевизионния канал MTV. Веднага ми хрумват два примера за първите ми срещи с „тялото като изкуство“ – клиповете към песента Hidden Place на Бьорк и Untitled (How Does It Feel)  на Ди Анджело. 

В първия камерата бавно се приближава към негримираното лице на Бьорк, като нейните движения проследяват един безкрайно повтарящ се цикъл, в който от очите, носа и устата й изтичат цветни органични течности, причудливи графики и дигитална анимация, а след това отново се вливат във вътрешността на тялото през същите отвори. Във втория клип камерата започва своето движение откъм тила на Ди Анджело, след което бавно се завърта и продължава да улавя голите извивки на мускулестия му торс, спускайки се плавно надолу към изпъкналия колан на Адонис. На фона на завладяващата музика и събуждащи неприлични асоциации текстове образите и в двата клипа предлагат на зрителите интимен поглед към телата на субектите; поглед, който, в първия случай прокарва опасно тънка граница между красивото и пълното отчаяние, а  във втория се движи между еротичното търсене и опредметяването на обекта, който гледа. Мъчително примамливата близост на камерата показва тялото по начин, по който то никога не може да види себе си през собствените си очи без посредничеството на технологиите. В този смисъл “опипващият” близък поглед остава запазена привилегия за външния наблюдател, който е запленен още от първата секунда на клипа, изпитва смесица от неприкрито привличане и едновременно с това лек дискомфорт. В същото време тази близост е своеобразна примамлива покана към зрителя да сподели с притежателя на тялото своите най-съкровени желания, насочени към съответния му любим  – желание, което сега е безсрамно оголено. Това е интимност, която изплува на повърхността на тялото и бива регистрирана в разнообразието си от структури и текстури, и която се разкрива в миниатюрни и едва забележими външни детайли (лекото потрепване на горната устна на Бьорк или капките пот около пъпа на Ди Анджело), които са се случили неочаквано, и които са в любопитно съзвучие с дълбоко заровената чувствена човешка същност.

В тези два видеоклипа целостта на тялото остава неприкосновена – знаем, че гледаме тела и именно те щедро се самопредлагат на зрителя. Но в случая на късометражния филм от 2017 Beyond the Body на поета и режисьор Мая Вютак не е така. Както подсказва самото заглавие (Отвъд тялото), тази творба ни предлага различен тип близост до тялото, но без това да жертва нещо от поетиката на неговата красота и неудобство, за които споменах по-рано. На фона на пулсиращ, почти зловещ бас камерата пълзи по тялото на танцьорката Mileen Borgonjon в продължение на 3 минути. Обективът на камерата е толкова близо до повърхността на тялото, а неговите движения следват толкова прецизно изработена хореография, че усещането на зрителя, че гледа човешко тяло всъщност се размива. Разпознаването на човешката форма е откъслечно в общите планове, но в детайлите рядко може да бъде разпозната. Усещаме, че наблюдаваме човешко тяло, но почти не можем да посочим къде точно се намираме в неговата всеобхватна и сложна анатомия. На моменти възприятието ни е близо до това за абсолютно празно пространство, в което е невъзможно да се ориентираме, защото нищо не може да ни послужи за отправна точка. Различаваме мускули, които се движат под кожата, но движенията, които извършват и формите, които заемат, не са ограничени до обикновена физиологична функционалност. Те се подчиняват на своя специфична и неутилитарна логика. Близостта на камерата помага за денатурализацията на предполагаемата представа, че познаваме тялото, а границата между разпознаването и замъгляването отново ни кара да се възхищаваме на човешките форми. 

И въпреки желанието ни да се ориентираме, невъзможността да го направим не води до раздразнение, защото от непонятната материалност на тялото пред очите ни се разгръща една нова и шеметна вселена. Конкретната морфология на тялото ни се изплъзва, отстъпвайки място на една непозната досега и всеобхватна топография от възможности. Тук тялото представя себе си не като самодостатъчна цялост, а по-скоро като отправна точка към едно различно поле, което се издига отвъд познатата човешка форма. Изображението във филма ни приканва към едно измерение, което надскача соматичното, но в същото време е закотвено и вписано в него. Това, което режисьорът нарича “skinespheres” (кожни-сфери), ни показва топография, съставена от елементи, които можем да оприличим на тектонични плочи, лунни кратери, полета на непознати планети, астрални депресии, галактически протуберанси, или в стила на теста на Роршах – всякаква възможна форма, която всеки един зрител може да привиди в нея по свой уникален начин. В един точно определен момент от филма, 58-ма секунда, две гънки плът приемат формата на живо същество, макар и все още непознато. Тялото се превръща в “неразчертан” терен, неподлежащ на категоризация спрямо конвенционалните определения, понятия и образи.

Това има предвид Джефри Джером Коун с определението “the monstrous” (чудовищното) – чудовищно като трансгресивна сила, която е едновременно обезпокоителна и привлекателна, именно защото функционира извън логиката на обичайното и закона. Чудовищното като страховито обещание за свобода от обикновеното ежедневие. Чудовищно, което се управлява от познатото, класифицираното, подреденото. Чудовищното като момента, в който баналността на емпиричната реалност отстъпва пред силата на въображението и способността ни да създаваме и измисляме форми и цялости, невиждани досега в природата. Чудовищното като призоваване на новото чрез силата на фантазията, често съчетавайки познати елементи в нови изненадващи конфигурации. С други думи- чудовищното като способността  да създаваш митове. 

Beyond the Body e посветен именно на създаването на телесни митове, обединявайки визия, звук, думи и движение в синкретична цялост. Филмът започва своя митогенезис със заявяване на раждането: „Аз съм роден в бурния прибой”. Аз-субектът, чийто глас недвусмислено можем да разпознаем като принадлежащ на нашия човешки вид, отхвърля именно стандартния си човешкия произход на базата на родството. Роденото Аз съществува в тази първична форма от дълго време. Гласът съобщава, че след това „светът се стовари върху мен“, а с последващото изявление субектът започва да разгръща нелинейната траектория на своето съществуване – сложен съновен наратив от просветващи тела, засмукващ мрак, гумено гърло, червени устни, оголени рози, цъфтящи черепи, препускащи коне, плачещи гръмотевици. Този наратив заживява, когато външната реалност атакува елементарната материя на тялото със своите безбройни културно произведени и социално предзададени схващания, които целят да категоризират тялото и да му наложат някаква неотменна идентичност. Но легендата, която тази категоризация се стреми да създаде, тази, която ни обещава лесно и систематично декодиране на картата на тялото във всичките му проявления и особености, в крайна сметка не успява да улови неговата многопластовата реалност, окултната сложност, която нещо толкова просто като близкия кадър започва да прави видима. Тялото притежава вродена способност да се съпротивлява и да оспорва тази сковаваща категоризация: „Аз разкъсвам венеца под горната устна на цивилизацията“ – заявява заплашително гласът. Това коварно, катарзисно насилие срещу цивилизационните конвенции е призив за нас да видим тялото по нов начин (начинът, по който го представя филмът, е пример за това) и да разпознаем безкрайните възможности предложени от неговите гънки, бръчки, ями, вдлъбнатини и повърхности, които все още съдържат неразкрити загадки, стари като света.

Beyond the Body завършва с близък кадър на око, което мига, поглежда нагоре, надолу и търси. Неговата роговица е външната, видима повърхност на тялото като машина за създаване на митове, като изпитание за новото. В реципрочността на нашите очи, наблюдаващи око (тук се подсещам и за още един пример за първите обсебени от близките планове години на хилядолетието – видеоклипът към Porcelain на Моби), ние откриваме вселена, която предстои да бъде видяна правилно, т.е. вселена, която трябва да бъде създадена наново. Гледането е само отправната точка. Цялото тяло е впримчено в сътворяването на вселената. Интимната близост с тялото се превръща в ритуал, чрез който се създава един алтернативен разказ. Ритуал, чрез който може да се появят нови начини за асоцииране на думи и усещания, звуци и образи, поезия и движение, и чрез който новото пулсира с нестихващ интензитет. Beyond the Body предлага на зрителите шанс да наблюдават тялото отблизо за 3 завладяващи минути и ги кани да създадат свой собствен трансцендентален телесен мит. 

Е.Р.

Тази статия е преведена от Миряна Мезеклиева.