Филмът Abbiosis започва в пространство, което прилича на пещера. Сред движещи се бледосиви сенки забелязваме едно неясно по формата си същество на скалист фон. То представлява безжизнена купчина от крайници и прешлени, само диша и през центъра му минава симетрична линия, която ни помага да го оприличим на примитивен едноклетъчен организъм, може би на амеба. То е перлено и слузесто, а минималистичните му движения са подсилени от звук на вятър, който ехти през камерите на пещерата, може би някъде много дълбоко. Дали това е утроба, дали е пашкул? Дали е (пре)раждане?

Постепенно съществото се разтваря като насекомо, което наподобява гъсеница, но бързо разбираме, че крайниците са човешки. Четирима танцьори, вплетени един в друг, се движат като едно и пролазват на слънце. Частите на това подобно на червей същество се раздвижват в синергия и то си проправя път към света. Тръгва по пътека в гората, после се движи сред шубраци и каменисти пейзажи, докато накрая стига до града. 

Докато пътуването му се простира навън, движенията се затварят навътре. Съществото се върти и преобръща като животно, което се храни от вътрешните си ресурси. Свива се и расте, пулсира, като че ли поглъща околната среда и попива външния свят в себе си. Като че ли процесите в природата, онези, които не можем да видим с просто око, се уголемяват и отпечатват върху човешките тела на танцьорите. Ефектът е смущаващ, на моменти дори ужасяващ, но в същото време забележителен.

Стигнало до града, съществото е посрещнато от опасности. Звукът, който досега носи усещане за пълнота, се трансформира в по-напрегнати тонове и съществото се разпада на части. Като червей, който е разрязан на две, отделните му части продължават да се движат по тротоара. Без да се колебае, съществото влиза в асансьори, слиза по ескалатори и се катери по стълби, а след това и по хора. Но пешеходците се движат така, като че ли нищо не се случва. Очевидно е, че преминават покрай коли, огради и улици, но не забелязват ли тежестта на паразитите, които са се вкопчили във вратовете им? Може би те са невидими, незабележими, като вирус? 

От първоначалните „интимни“ срещи прескачаме към крайното мултиплициране. Съществото се разполага по всички 6 страни на хексагона. То се гърчи и всяко негово неловко движение рикошира от стените на кутийката и пада в перфектна симетрия. Камерата се дърпа назад и виждаме, че тази шестоъгълна кутийка е една от много, които формират зловеща калейдоскопична мрежа. Прилича ми на пчелен кошер или на вътрешната част на мравуняк – така ли живеят живите същества? Така ли се размножават, така ли градят? 

Заглавието “Abbiosis” (Абиоза) звучи като медицинско състояние или болест. Вирус, който може да внесе хаос в човечеството. След пандемията от Ковид-19 опасностите от зарази стават все по-реални. Филмът взема тези страхове и си играе с тях. Създанията ни нападат и това ни подсеща за крехката природа на човешкия вид. Но в същото време им се възхищаваме, на тях и тяхната странност, на тяхната другост. Филмът ни показва невероятната способност на природата да се преобразява и адаптира, да еволюира в други живи форми, които можем само да си мечтаем да разберем. Но филмът ни дава възможност да се насладим на тези загадки, колкото и  смъртоносни да изглеждат те.

Ако размишляваме над заглавието, трябва да отбележим, че думата „abiosis“, но изписана с едно „b“ на английски език, означава „отсъствието или липсата на живот, не-жизнено състояние“. Началната сцена в пещерата ни въвежда в едно безжизнено пространство, но въпреки това, дори там животът устоява. Едно пулсиращо кълбо в безплодно небитие си проправя път и завладява територии, които принадлежат на други видове, на други тела. Задава се сценарият „ами ако“. Ами ако не можем да го усетим? Ами ако не можем да го спрем? Ами ако съществуването заедно с него не е вариант? През това време новороденото следва естествения си път и няма значение дали това е от полза за човечеството или не, то прави това, което си прави. От негова гледна точка нещата вървят напред. 

Превод от английски език на Миряна Мезеклиева.