Късометражният черно-бял филм “Moving Barcelona” на базирания в Лондон режисьор Джеван Чаудъри е осмият от поредицата му, посветена на градове в движение – “Moving Cities”. Концепцията е напълно разбираема и моментално вълнуваща въображението на всеки, който обича акта на принадлежност към град. Принадлежността точно като акт – действие, свързано с ангажираност, усилия, внимание, жив интерес към света наоколо. Защото градовете са светове и светът може да бъде концентриран в град. Какъв свят е Барселона? Или, каква е Барселона според танцовия филм на Джеван Чаудъри? Можем бързо да щрихираме видимото от най-пръв поглед – динамична, турбулентна, трепетна, в непрестанно движение. Като всеки голям, мултикултурен център, тя притежава именно тези характеристики на интензивност. Но Барселона е и като никой друг град. Тя е натоварена с история, по улиците й има останки от борби на тялото и борби на духа. Барселона заспива изтощена много късно, но сутрин е пак будна, за да бърза, да протестира, да заявява себе си, да бъде град на свободата, на съзиданието, на цветовете и любовта. Град за гмуркане и град-сцена.

Окрилена от идеята да тълкувам любим движещ се град, съм щастлива, че имах възможността да прекарам няколко любопитни зуум минути в компанията на режисьора на “Moving Barcelona” и да задам своите въпроси. В ядрото на разговора с Джеван Чаудъри застана креативният процес на създаване на творбата. Режисьорът сподели, че комбинира дивото и интуитивното при улавянето на картини с прецизното последващо структуриране на парчета от градския пъзел при монтажа. Началото не включва сториборд, не е задължително да има непременно и ‘история’, още по-малко ‘сюжет’. Планирането следва усета към специфичния град, както и артистичните взаимодействия. Хореографията също не се стреми към стриктност, точност, съвършена прецизност. Работата с танцьорите е отблизо и те са колабораторите, на които Джеван се доверява бързо. Но изборът на локации, позицията на камерата, движението ѝ – са негови креативни решения, може би и заради професионалния му фотографски опит. Непоклатимо той е очите на танцовия филм, творческата сила зад цялостния проект, композитора на произведението.

Намерението среща отражение в реакцията на публиката на “Moving Barcelona”, която на първо място усеща. В началото зрителят е поканен да слуша и гледа внимателно, а после е връхлетян от града, хората му, обектите му, машините, сградите, терасите, ескалаторите, мащаба, трафика! Той е потопен в деня на Барселона, в момента, в който е най-шумна – като млад и устремен човек, който копнее да принадлежи, да открива и обича, но и е подвластен на негативни емоции, гневи се, хаотично размества света около себе си с дълги ръце и пъргави пръсти.

Изпълзяваме с компютърната мишка по линията на плеъра до минута и двадесет и осем секунди, когато жена в рокля и слънчеви очила протяга ръка напред; нежният крайник поздравява пътуващ в обратната посока масивен камион; тя остава на фокус; след миг зад нея минава кола в светъл цвят; окото на камерата я проследява; ножиците на монтажа клъцват и вече виждаме друг човек в движение.

Няколко минути по-напред, финала на филма, непосредствено преди надписите: широко и празно пространство; момиче рита кофа по дължината на кадъра; нов кадър, в който камерата се движи леко от ляво надясно, а после отдясно наляво, момичето бързо тича на място с поглед към небето; нов кадър: същото момиче тича, но сега е в профил, а механичното око бавно се приближава към движението й преди рязко да се премести надясно; нов кадър: момичето тича и тича, и тича, а ние сме там с него; така завършва филмът преди появата на черен екран и надписа “градът не разказва миналото си”.

Два примера за филмови мигове, в които гледащият може да бъде убеден, че Барселона никога няма да спре. Както и, че всички нейни обитатели – хора или машини, са постоянно взаимосвързани, зависими един от друг, задвижвани един от друг. На пръв поглед с хаотичен и алогичен ритъм, но всъщност в концентриран космос от човешки решения, проправени пътеки и, разбира се, танцуващи тела. Камера, танцьори, град, монтаж, музика – постоянното преплитане на тези елементи и изразни средства насища филма, задава тъканта му, която прелива от екрана към зрителя.

Музиката е от голямо значение за Джеван и това си личи: като че ли благодарение на мелодията, целият филм постепенно ескалира в цялостно завладяващо преживяване. Режисьорът споделя, че често всичко започва с музиката и пътят е от звук, през картина, към завършено аудиовизуално произведение. При “Moving Barcelona” може би също първите капки вдъхновение са емоционалната музика и градът, като фокус на изследване във всяко филмово продължение на поредицата “Moving Cities”.

Във всички танцови филми от големия проект за градове в движение има кадри в епицентъра на натоварени кръстовища с пъргави коли и тежки автобуси, любопитни очи на преминаващи човеци – градът е представен като жив организъм, поддържащ пулса си благодарение на машини, двигатели и симбиозата им с хората. Във видео разговора ни Джеван сподели, че това го интригува повече – света, конструиран и всекидневно задвижван от нас, човешките същества. Природният пейзаж сякаш не е част пространството на града. И все пак, някои водни елементи успяват да заемат свое място в Барселона и скрийнденс отражението ѝ: морския бряг, но не спокоен, а бурен – точно като тълпите по най-оживените булеварди; фонтани, приютяващи голотата като едновременно автентично и екстравагантно съществуване тук и сега; две мъжки фигури готови за дълбоко гмуркане с хумористичен танц по бански на фона на грамадния градски пейзаж. Това е “Moving Barcelona”: парчета от вълнуващ пъзел-картина на архитектура, хора, обекти, сграбчени в близки кадри и уловени в запомнящи се гледки отвисоко и отдалеч. Описвайки част от фрагментите – по-скоро аудио-визуални преживявания, отколкото предложения за академичен анализ – надявам се поканата за среща с танцовия филм да звучи категорично, да провокира любознателните умове на хора, жадни за разнообразни проявления на изкуството.

Вълнувайки се от градове, Джеван Чаудъри вдъхновено помахва към Итало Калвино, а “Невидимите градове” намигат на нас от екрана. Режисьорът пише текст за актьора Пеп Мунне, взимайки слова директно от романа, както и трансформирайки реплики в ново звучене и значения. Тук можем да си зададем важния въпрос – градовете (като продължения на хората?) променят ли се? В началото “Moving Barcelona” твърди, че да, промяна настъпва и тя може би е свързана със загуба на нещо. Или с неспособност за прошка, невъзможност за превръщане на гнева в щастие, трудност за дишане, за вглеждане в града, който няма сам да издаде тайните си, а ще те накара да се ровиш в него. Универсални човешки конфликти. В края творбата като че ли заключва, че нищо не се е променило, че винаги човек ще иска да принадлежи, да се бори, да търси с отворени обятия и да прегръща градовете, които обитава, в които се завръща, в които понякога броди като чужденец. Барселона се движи непрестанно и неизбежно променя облика си, а също и идеалите и мечтите си. Но в своето ядро те са винаги еднакви, прости и всъщност лесни за тълкуване, по-скоро сетивно отколкото интелектуално.

Това е само интерпретация. Чудесното е, че немалко такива са възможни при преживяването на “Moving Barcelona”. Нещо, което подскочи като предупредителен сигнал няколко пъти в онлайн разговора с Джеван, беше неговото ярко нежелание за поставяне на етикети върху произведението му. То може да бъде политически филм, но това не е единствената му цел. Може да се анализира през погледа на полето скрийнденс, но не изпитва нуждата да му принадлежи. За някои зрители е без съмнение танцов филм, постигащ социална ангажираност през фокусирането му върху Барселона, сърцето на Каталуния – едно живо, противоречиво пространство с комплексна идентичност и специфична културно-историческа позиция, характеризираща се с разединение и опасни идеологически пропасти. За други е колаборация между амбициозна камера, тела в разнообразие от танцови стилове, музикална симфония на пластове от класически и електронни звуци. За трети не е нито първото, нито второто, а абсолютно чисто и кристализирано преживяване на изкуство.

Зрителят усеща “Moving Barcelona”, особено ако познава живота в град. Зрителят е готов и да дебатира кой точно елемент прави произведението смислено и въздействащо. Интересно е вслушването в разликите между възприятията на хора, за които Барселона е позната единствено през интернет, книги, или телевизия и възприятията на тези, които са я посещавали или са прекарали значително време в нея. В този контекст типичен пример е критиката към филма за черно-бялата му естетика като неотговаряща на пъстроцветния характер на града. Но за Джеван това е съзнателен избор и нишка, която свързва танцовите филми в проекта “Moving Cities”. Артистът фокусира вниманието върху движението на града, хората и обектите му, техните постоянни и изненадващи взаимодействия. Цветът би бил разконцентриране, размиване на концепцията. Есенциалното е кинетичната енергия и възможността за няколко минути да се почувстваме като част от нещо голямо, красиво и значимо.

“Moving Barcelona” съдържа в себе си изненада и заряд, както и провокации за интерпретиране на целта и посланията му. Това е осмият филм в поредицата “Moving Cities”. Лондон, Париж, Брюксел, Далас, Прага, Ереван и Атина вече имат свои динамични танцови портрети. Всички са обединени от естетически избори, движение и първична идея, но и всеки крие своя уникалност, заслужаваща преживяване и вглеждане. Барселона, както и “Moving Barcelona”, също срещат универсалното и специалното, артистични и социални измерения, богата култура и див инстинкт. На нашата планета има милиарди човешки същества и хиляди градове. Затова проектът може да бъде и вечен. Би било вълнуващо накъде ще поеме Джеван Чаудъри, кои колаборатори ще срещне по пътя си, какво ще сътворят заедно и подарят на нас. Със сигурност незабравими градове в движение.