Общочовешки, красив, тих, обикновен, общностен, оголващ, събиращ, умножаващ, различен, близък, медитативен, успокояващ, фокусиращ, хипнотизиращ, свързващ, любовен, нежен, грижовен, крехък, тук и сега, дълбок. Филм-песен за света. Филм-пауза от света. Филм-разходка в света. Navigation… Възвишена поезия на движението, на природните кадри, на звуковия пейзаж. Произведение, което държи концентрацията и присъствието на зрителя от първата до последната секунда на своето случване, а и дни, и нощи след неговото приключване. Творба, която те просълзява, а може би дори и те разплаква, без да можеш да обясниш рационално защо и от какво. Финна артистична работа, която борави хирургически прецизно с най-дълбоките пластове на човешкото, на извора, на точката, в която всички ние сме едно и всяко място на тази планета носи потенциала да стане наш дом. Navigation… Скрийнденс филмът, който толкова плавно разширява вътрешното пространство на зрителя като му дава възможност да чуе и види невидимото, което е винаги тук, втъкано в неговото тяло, втъкано в земята, по която стъпва. Navigation е подарък за сетивата; създаден е, за да говори на всеки човек и от всяко кътче на света. Микрокосмос. Хуманен поглед към нашето утре.

В Navigation ум, тяло и заобикалящ свят са едно. Кожа о кожа, тяло до тяло, гледка след гледка, звук в звук се съчленяват и образуват ритъм, който ту повежда таньорите-певци в смел ход напред, ту ги спира и концентрира в състояние на покой, ту ги задвижва в красиво общуване един с друг, ту ги мотивира в групов бяг един от друг.

Къде отиват?

От кого бягат?

На кого говорят?

На какъв език говорят?

Молитва ли е това, което чуваме?

Ритуал ли е това, което виждаме?

…

Това са въпросите, които в първите минути от филма, препускат през нашата глава, но след това бързо изчезват, остават ни намира и ни насочват към същественото. Никой не прилича на танцьор в този филм, а самият филм не прилича на филмите, които обикновено сме свикнали да виждаме на големия екран. Няма ги изящните тела, няма ги съвършените фигури. Има богатство от възрасти, от форми на човешкото тяло, от раси и полове. Няма сложни хореографски структури, а обикновени и прости репетитивни движения. Няма запомнящи се костюми и пищна сценография, всъщност няма никаква сценография. Има хора, облечени в най-обикновени дрехи, някои от тях са с малки ранички на гърба, други с шапка, с яке срещу дъжд и силен вятър. Няма специфични видео ефекти и смели визуални решения, има само няколко кадъра с дрон. Няма го голямото синьо, няма го безкрайното зелено, има черно-бели вълни и черно-бяла напукана земя. Няма комплексна сюжетна линия, няма сложен наратив, няма документален разказ, има движещи се тела, хор и природа. Няма саунд ефекти и красива музика, има звук, който телата възпроизвеждат сами на език, който не знаем дали владеем, но със сигурност разбираме. И може би има една песен в края на филма, която веднага щом чуем, в съзнанието ни започва да изплува някакъв мил съкровен детски спомен, сякаш нашите собствени майки са ни я пеели всяка нощ преди да заспим. Къде ни води Navigation?! … с цялата своя пестеливост, с цялото отмахване на палитрата на цветове, на гамата от звуци, на арсенала от технологични инструменти, с цялото отстраняване на хореографския набор от умения. Скрийнденс творбата всъщност постига една чистота на говоренето, една естетическа възвишеност, една безпрецедентност на посланието именно благодарение на отказа си от излишна бъбривост както на нивото на концепцията на произведението, така и на нивото на реализацията на продукцията. Онова, което отсъства и онова, което остава неназовано, дава на зрителя вътрешна концентрация и му осигурява точен компас за четене на произведението.

Кое е дом?

Къде е вкъщи?

С кого споделям пътя?

Какво е единна общност?

Какво е да бъдем в заедност?

…

Някъде около средата на филма изплуват тези по-дълбоки въпроси, търсещи път към зрителя, към неговия светоглед и житейски хоризонт. Усеща се една тревожност в движенията на телата, присъства някаква форма на страх, вижда се необходимостта от пристан, от убежище, но нищо от тези по-скоро обезпокоителни знаци и негативни чувства не ни завладява; докосва ни, но не ни обладава; изпитваме емпатия, но не потъваме в мрака; вълнуваме се с всеки жест на телата, с всяко приближаване или отдалечаване, но няма да се удавим, няма да потънем в собствените си емоции. И именно тази сила на скрийнденс филма Navigation – да ни държи будни, е едно от най-големите му постижения, което го полага до големите произведения на изкуството, в които творбата успява да преведе с грижа и внимание зрителя от личното и емоционално ниво на възприятие до едно по-високо ниво на обективно наблюдение и съпреживяване. Navigation качва зрителя там, откъдето се вижда, чува и мисли общочовешки, а инструментът, който извършва това магическо действие на превеждане, прекосяване и изкачване, е в най-голяма степен ритъма, нестихващата мелодия, звуковата хореография във филма. Тя е опозицията на всичко страшно, тя е гаранцията за запазването на спокойствие, тя именно вдъхва увереност, тя акордира нивата.

Другият елемент в скрийнденс филма, на който е отредено специално място, различно от това, което обикновено бива запечатано от камерата, е природата. Тя не е просто един красив фон, на който се разгръща действието, тя не е представена като по-голяма или по-мощна от човека, тя не крие обещание за спасение и не дава ведър хоризонт за бъдещето, тя не е майката-лечителка, нито пък страдаща и безпомощна фигура. Navigation създава едно особено, и някак обърнато с хастара нагоре, усещане за взаимодействието между човек и природа – танцьорите-певци не танцуват с природата, не отправят ритуал към природата, а по-скоро се сливат с нея и действат като един организъм, като едно цяло с нея. Никой не е поставен в центъра на кръга, всеки е пълноправна частица от една обща система. Отсъства усещането за доминация, за надмощие, за сила или борба. Природата в скрийнденс филма придобива нова роля, дадена й е плът; в творбата тя е неотделима цялост от човешкото тяло – дописва неговите движения в своите кръгове-земни пукнати, довършва неговите вопли в своите разбиващите се вълни, дорисува неговите стъпки по своите калдъръмени пътеки, застива, когато тялото спре да се движи.

Благодарение на този друг код на представяне на връзката природа-човек, времето в Navigation като че ли тече също по един мистичен начин. Минало – настояще – бъдеще не могат да се мислят вече линеарно:

Защото, който съм аз днес,

съм заради тях преди

и ще бъда в тях след мен.

Сам съм кораб.

Оставено ми е да направлявам пространството между сега и тогава.