Понятието поезия е отчетливо дефинирано в литературата – творчество и слово в мерена реч или стихове. Знаем също, че поетичното е свързано с определени чувства и усещания, както и с човешкото въображение. Когато, обаче, става дума за киното, наричайки филмово произведение ‚поетично‘ или ‚визуална поема‘, ние не разполагаме с конкретни параметри, които обособяват творбата. Но все пак получаваме интуитивно разбиране, успяваме да уловим смисъла на изразеното. 

Филмът Proximity (в смисъла на близост като близко или определено разстояние, а не на интимност) може да бъде описан като визуална поема. Неговото начало ни води именно там. Нa eкрана се изписват няколко стиха: We live by unconsciously measuring the inverse distances of our proximity. В превод е нещо като: Живеем, несъзнателно измервайки разстоянието на нашата близост. Това са думи на поета Дейвид Уайт (David Whyte), които служат като отправна точка за авторите на танцовия филм: Андрю Доусън: концепция, изпълнение и режисура; неговият син Роман Шепърд Доусън – операторско майсторство и монтаж; и Джони Пилчър – композитор. Самите те наричат работата си ‚визуална поема‘ и акцентират върху стремежа си за разглеждане на разстоянието не като разделящо същества и обекти, а като връзката помежду ни или търсенето на свързване. Филмът, както споделя Андрю Доусън, е посветен на тези, които протягат ръка към нещо, без да са напълно сигурни какво е то; и на тези, които пътуват, а дестинацията им предстои и също още не е ясна.

И няма ли поетичното именно това качество? То не обяснява себе си, следвайки логика. Може би дори само не знае какво точно е. Но въпреки това, поезията влияе. Четящият или преживяващият (например един поетичен филм) е способен да разпознае изящното или грозното, жестокото или крехкото, галещото или сърцераздиращото. В търсенето на начини за тълкуването на поетичното в аудио-визуални творби, авангардната режисьорка Мая Дерен, която освен занимаваща се с експериментален филм, фокусира творчеството си и върху потенциала на хореографията, движението и танца, предлага интересни концепции:

A poem, to my mind, creates visible or auditory forms for something that is invisible, which is the feeling, or the emotion, or the metaphysical content of the movement. […] Now the short films (and they are short because it is difficult to maintain such intensity for a long period of time), are comparable to lyric poems, and they are completely a ‘vertical’, or what I would call a poetic construct. […] In what is called a ‘horizontal’ development, the logic is a logic of actions. In a ‘vertical’ development, it is a logic of a central emotion or idea that attracts to itself even disparate images which contain that central core, which they have in common. (Deren in Sitney, 1971: 174, 175, 178) 

Според Мая Дерен една поема създава видими или звукови форми за нещо, което е всъщност невидимо – чувството или емоцията, или метафизичното съдържание на движението. Късометражните филми (а те са късометражни, защото е трудно да се поддържа такъв интензитет за дълъг период от време) са сравними с поеми и те са изцяло ‚вертикал‘, или това, което тя нарича ‚поетична конструкция‘. Логиката на това, което Мая Дерен обособява като ‚хоризонтално‘ развитие, е логика на действията. А при ‚вертикалното‘ развитие на едно произведение наблюдаваме нещо различно: логика на централна емоция или идея, която привлича към себе си разнопосочни, дори понякога коренно различни, образи, които съдържат идентично смислово ядро. 

Мисленето в посока на възприятие през поетичното е наситено с възможности за емоционална съпричастност към творбата и артистите зад нея. Това е валидно и в скрийнденс проекта Proximity. Но този ъгъл на разглеждане дава и своеобразна свобода на интерпретациите. Танцовият филм на Андрю Доусън може да бъде видян, например, като упражнение за креативност и експериментиране. Използваният консистентно метод на разделения екран на две, или сплит скрийн/split screen, е водач на зрителя през света на произведението. Едновременно с това човекът, който преживява Proximity, има свободата сам да проправи пътя си през поетичните пластове, предложени в двата квадрата на кино екрана. Отляво и отдясно се разгръщат възможности за съпоставяне, сравнение и контраст, разкриват се естетични и смислови двойки като движение-неподвижност, синьо-зелено, тялото отблизо-тялото отдалеч, лице-гръб, човек-природа, ден-вечер. Понякога кадрите се допълват и съчетават в симбиоза, друг път са ярки визуални контрапунктове. Наблюдаваме жестове – длан, движеща се като туптящо сърце; балансиране върху стол в разнолики форми, в които се заключва тялото; прегръдка на собствените рамене. Това не са изразни средства, които подлежат на текстуален анализ, а поетични жестове, препращащи към копнежи, емоции, сънища – към романтичното, а може би и към несъзнаваното. 

Разделянето на екрана на две работи и заедно с идеята на създателите на танцовия филм за разстоянията между нас – двете половини са близо една до друга, почти в едно, но така и не се свързват. Разстоянията помежду ни, които не могат да бъдат преодолени, тук не са трагични. Може би съдържат меланхолия, но повече от всичко те са приети като част от пътя на този, за когото именно пътуването има най-голяма важност. Разделянето на екрана на две е и още нещо: творчески метод с потенциал да бъде вдъхновение за създатели на скрийнденс произведения, както и за режисьорите на късометражни филми, а може би и за артисти, фокусирани във видео арт или инсталация.   

Когато танцовият филм Proximity е преживян в тъмния киносалон, поетичната му природа предоставя възможност за цялостно потапяне в творбата. Или потъване. Сливане с цигулката, пианото, дърветата и движенията върху един домашен стол, поставен в парка. Скрийнденс произведението се разгръща за около десет минути, но оставя у зрителя усещане за безвремие, за необятност и за очакване. За нещо започнато и незавършено, но не поради обреченост, а в името на красотата на бленуването. Непреодолимите разстояния помежду ни са, за да се насладим на момента преди пристигане, преди докосване и прегръдка, в тишината и поезията на мига – днес, тук, сега.