Първото, което виждаш, е пътят. 

Първото, което преживяваш, гледайки танцовия филм TOPORZEŁ, е необятността на планината. А тънката пътечка, виеща се през нея, е като фрагмент от спомен от собствения ти живот.  

Първото, което може би трябва да анализираш, е идеята за път, за движение нанякъде, навътре, напред, но към какво? 

Успешно, завладяващо или запомнящо се е произведение, което работи на няколко нива, влияейки на своя зрител емоционално, но и задавайки интересни въпроси и предлагайки изненадващи решения. Може ли TOPORZEŁ, продукция на Полския танцов театър, да бъде ‚дисектиран‘ по подобен начин?

Първото, което виждаш, е пътят. 

Камерата проследява размаха на крилете на голяма, хищна птица. Погледът на дрона отвисоко ни води все по-близо към планината. Филмът е черно-бял, контрастен. Отдалеч пейзажите са гладки, като съвършено застинали природни картини. Отблизо окото на камерата разкрива текстурата на камък. И тъканта на човешкото тяло. Сурови и твърди скали. Нежна клонка, полюшвана от вятъра. Ребра, мускули. Тела, които комуникират през движение. Като че ли хореографията разкрива история. Езикът ѝ е неразбираем, но може да бъде усетен. Затова изглежда и звучи достоверен. И зрителят може да си помисли, че тъй като го усеща, той го и разбира. Този филм е естетически издържан благодарение на операторското майсторство, изящния монтаж, професионалните танцьори с тренирани тела, запаметили техники на движение. Трудно е да се отрече, че този филм е красив и величествен. Аудио-визуална наслада за своя зрител. Интересен и изкушаващ е опитът да се гледа един филм, концентрирайки се изцяло върху визуалното. Вместо да тълкуваме подобен метод на гледане като повърхностен или непълен, той може да бъде интерпретиран и като комплексен процес на възприемане на формата като чиста, без нуждата за познаване на структури и системи, каквато например е езикът, както и без да се опитваме да намерим скрити значения и метафори във всеки аспект на творбата. Ето какво пише авангардният американски режисьор Стан Бракедж: „Предполагам, че има стремеж към знания, чужди на езика и основани на визуална комуникация, изискващи развитие на оптическия ум и зависещи от възприятието в първоначалния и най-дълбок смисъл на думата“/ ‘I suggest that there is a pursuit of knowledge foreign to language and founded upon visual communication, demanding a development of the optical mind, and dependent upon perception in the original and deepest sense of the word’ (Brakhage, McPherson, 2001: 12). TOPORZEŁ през призмата на Стан Бракедж е филм с богата визуална стойност, предназначен за око, непредубедено от нуждата за логически взаимовръзки, композиция и структура. 

Първото, което преживяваш, гледайки танцовия филм TOPORZEŁ, е необятността на планината. А тънката пътечка, виеща се през нея, е като фрагмент от спомен от собствения ти живот.  

Гледането и преживяването са сякаш неразривно свързани. Планината е огромна и това е плашещо. Или планината е огромна и това е освобождаващо. Всеки зрител вижда едни и същи образи на екрана, но ги преживява по уникален начин, като сходства в преживяванията, разбира се, са неизбежни. Голямата птица е също кадър-преживяване. Пътечката, дърветата, мъжете в TOPORZEŁ са картини, които завладяват сетивата, възприятията и въображението на зрителя. Текстурите препращат към индивидуални спомени или пък сънища. Елементът музика е също толкова важен, колкото и визуалното. Тя е усещане за възвишение, за опасност, за магия. Много е написано за киното като преживяване и за зрителя като съпреживяващ случващото се на екрана, като способен на мощен емоционален отговор. Но емоциите, според някои автори, не са обвързани с това, което виждаме на екрана, а насочват вниманието ни към онова, което е невидимо, но може да бъде идентифицирано през усещане, както и през знанието, че гледането е акт на споделеност: между зрител и творец, както и между зрител и други зрители като самия него. 

Първото, което може би трябва да анализираш, е идеята за път, за движение нанякъде, навътре, напред, но към какво? 

Смисълът на един филм може да е самият акт на експериментиране, при който се създава изкристализирана аудио-визуална приказка с емоционална мощ. В този случай, анализът и интелектуалните нишки биха се концентрирали върху философията на самото преживяване на киното, танца или скрийнденс като такива. Този подход е възможен, но не задължителен. В третото ниво на разглеждане на една творба, могат да бъдат засегнати конкретни теми и концепции. Проблеми на репрезентацията. Или символи и знаци. Или история на киното. Или взаимовръзки между подходи и послания на работата. Или особености на жанра, в който произведението съществува. Или друго. В случая, аз искам да се фокусирам върху символиката на пътя и погледа към мъжкото тяло, специфично връзките между природния пейзаж и човешкото тяло като носители на историята. А също искам и да задам въпроси, на които може би някой друг ще отговори, тъй като за мен е предизвикателство. Тези въпроси имат политически измерения. 

TOPORZEŁ води своя зрител все по-навътре във вълшебните Изерски планини, между Чехия и Полша, покрити почти изцяло с иглолистна растителност. Създателите на филма искат да усетим духа на тази планина, неговите магични и необясними по разумен начин характеристики, мистиката му, неповторимостта му. Намерението им е да разберем, че това е танцов филм за връзките между човека и природата, както и работа, представяща несъмнените качества на представителите на Полския танцов театър. Имайки достъп до малко допълнително информация и синопсис – успяваме да разберем и да потвърдим. И на емоционално, и на интелектуално ниво, зрителят осъзнава, че съществува заплитащ се възел между присъствието на човека и присъствието на околната среда. Тя е неподвижна, но одухотворена, а мъжките фигури се движат сред скалите, сякаш ги познават и им принадлежат. В края на танцовата творба те изглеждат повече като пълзящи същества, отколкото като танцуващи хора, изкачват се по каменната планина, водят ни сякаш все по-близо към сърцевината ѝ, докато накрая камерата не се завръща осезаемо, бързо отдалечавайки ни от протагонистите. Не ни е позволено да достигнем ядрото, да разберем тайната на природата. Но усещаме, че мъжкото тяло, в което сме длъжни да се взираме, има определено съчетаване с пространството, което обитава. То е носител на погледа на зрителя, както и на значенията, които въображението на зрителя му придава впоследствие. Това означава, че мъжкото тяло е натоварено и със своя специфична история, точно както пейзажа сред който се движи. Напластени с време, загадки, светлина и мрак – телата на танцьорите и тялото на планината се превръщат в нашите ориентири, посредством които усещаме и правим опит за рационализиране на филмовото произведение. 

TOPORZEŁ е способен да постави множество любопитни въпроси. Разбира се, той може да бъде преживян и толкова. И това, както вече знаем от Стан Бракедж, не е малко и може да бъде траен отпечатък, ако докосне зрителя в достатъчно много точки в рамките на личното и интимното съпричастно гледане. Но да провокира въпроси отвъд естетическото е също полезно. Разбира се, филмът и артистите зад него не са длъжни да дадат отговори, нито дори да знаят отговорите на въпросите, които смело предлагат. А разнищването им си заслужава – в рамките на самотно проучване в интернет или дебат със съмишленици – според обстоятелствата. Моят случай е първият. Инстинктивно, още заглавието прави впечатление, както и това, че не мога да го произнеса, защото не знам как, защото не знам полски и защото виждам буква, която е нова за мен. Последната буква на думата TOPORZEŁ. Разбирам, че означава брадва. Казвам си – колко интригуващо – като че ли някои движения на танцьорите напомнят акта на замахване, може би замахване с нещо тежко, като оръжие, като брадва. По-късно разбирам още, че всъщност, TOPORZEŁ е символ, съчетаващ в себе си изображенията брадва и орел. А малко след това прочитам, че това е полска емблема, създадена от продуктивния между двете световни войни артист и скулптор Станислав Шукалски. Последното, което научавам и което ме обърква, е че това е символ, използван от националистически и неонацистки общности. И започвам да се надявам, че това не е актуална информация. Но ми е много трудно да разбера, защото съм попаднала на едно от тези места в интернет, където има недостиг на факти и може би е време за ново гмуркане в академични трудове. Но въпросите бурно напират: Какво иска да ни каже този филм? Иска ли да реконтекстуализира този символ, да насочи вниманието ни към него, да ни предупреди за нещо? Защо този филм не обяснява заглавието си, не е ли длъжен на това? Незнанието и отдалечеността ми от Полша ли ми пречат да анализирам филма подобаващо? Грешно ли е да бъде придавано политическо измерение на творбата – може би това е изобщо не е намерение на неговите автори и голяма грешка, в случай че бива засегнато в дискусия за TOPORZEŁ? 

(Не)Видимите пътеки в танцовия филм TOPORZEŁ разкриват колко много посоки на преживяване и анализ са възможни. Напомнят ни какъв гигантски и прекрасен потенциал има киното, в случая и инструментариума на танца за екран. Всеки шанс за докосване до майсторска визуалност, артистична сетивност и значим дебат трябва да бъде сграбчван.