В съвременния политически дискурс идентичността се е превърнала в разделителна линия и важен елемент от геополитическите доктрини от двете страни на нов идеологически конфликт. В центъра на този конфликт е човешкото тяло – поне според министър-председателя на Унгария, който е известен с прилагането на т. нар. „нелиберална демокрация“, със затварянето на университетите и със своите последни речи, в които „раса“ и „джендър“ са подчертани като заплаха за етническата чистота и традиционните ценности на унгарската нация. Полша се движи в сходна посока в сблъсъка си с ЕС.
Филмът Boria е вдъхновен от Зофия Стрийенска, известна полска художничка от междувоенния период, представител на ар деко, чието творчество изследва динамиките на движението и орнамента чрез живописта. Нейната картина „Seasons. November-December (Pageant I – with a deer)“ служи като рамка, която отваря и затваря филма и изпълва неговата образност.
С амбициозен размах, пищни костюми и сложна хореографска режисура, в поредица от рамкирани стабилни еднопланови кадри, филмът се разгръща като процесия от безкрайни живи картини, които представят цикличността на селския живот с неговите възходи и падения. Картините оживяват от статични пози, танцьорите са почти като живи статуи, които като в анимационен филм ускоряват движенията си и ги превръщат в танц.
Кадър от Bória с режисьор Ивона Пасинска
Идиличният кръговрат на живота е прекъснат на няколко пъти от експресивно танцово соло на червенокос мъж, който е в ярък контраст с групата. Текстът на фолклорна песен на заден план ни разказва за момиче сираче, на което никой не помага, докато е нападнато и ухапано от разярени хрътки.
Заглавието на песента е „Балада за сирака“ и е изпълнена от Малиш Манд и аз се питам – кой е сиракът в съвременна Полша? Може би бежанците с тъмен цвят на кожата, които са връщани на границата? Или полският куиър младеж, който расте в сввободни ЛГБТ зони, охранявани от доброволци? Или пък са полските жени, чиито тела са обект на рестриктивни закони за абортите?
Филмът изследва повтарящите се ритуали на селската общност с нейните ежедневни и исторически събития, които структурират колективния живот – жътвата, празниците, сватбата, погребението, както и войната. В една от живите картини виждаме танцьори, които пълзят по земята, като че ли са на военно обучение, докато други маршируват с черни ботуши и оръжия в ръка, следвани от ранени войници и овдовели жени. Това са все образи, които за първи път от десетилетия усещаме като зловещо разпознаваеми в Европа.
Виждаме турболенцията, но също и продължителността на цикъла на живота. В тази общност, затворена в национални и лингвистични граници, животът надделява над кризите, идентичността остава непокътната и традицията е съхранена. Това е красива изгубена утопия, идилична и пасторална, една разбита мечта, която възкръсва с опасен подтекст и за жалост се проявява в политики на изключване, отритване от обществото и расизъм. Съвсем разбираемо е, че подобни образи на единство и утвърдително повторение служат като стълбове за психическа стабилност в едно изключително разделително, бурно и дълбоко объркващо политическо време.
Дали този филм крепи традицията или я критикува? Дали привидно се вписва в традиционния модел, докато използва скрит подтекст, за да разобличи недостатъците в контекста му? Резонансът на вечната история за индивида, който е отхвърлен или направен невидим от общността, ни подсеща за много съвременни еквиваленти в безбройните разгръщащи се кризи в Европа.
За разлика от авангардния характер на източника на вдъхновение, който смело пресъздава фолклора през модернистични формални експерименти, този филм ни предлага една елегантна, безопасна и високо естетична версия на хармоничен цикличен живот в общността без почти никакво отношение към политическата съвременна реалност в Полша или света като цяло. Фолклорът може да е безкраен източник на вдъхновение, но съвременното му пресъздаване трябва да преодолее политическите му мъртви точки. Опасявам се, че тази наивна и идеализирана версия на национална идентичност може потенциално да подхрани най-опасните тенденции в нашите общества.
Обратът във фолклорната песен – след смъртта на момичето хората от селото казват „Ние сме виновни – не дадохме подслон на горкото сираче“. Дали ние, като общества, все още сме способни на този тип саморефлексия и вглеждане в себе си? Способни ли сме да изпитваме колективна вина и срам и да признаем грешките си?
Тази статия е преведена от Миряна Мезеклиева.
Този материал е създаден в рамките на проекта „Превод в ефир“ – рубрика, посветена на танца за екран или скрийнденс. Всеки месец каним професионалната и любителската публика, изкушена от тази интригуваща симбиоза между кино и танц, да се включи в нашите четения, разговори и дискусии с активно практикуващи в тази област хореографи от страната и чужбина.
Проектът „Превод в ефир“ се реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по програма „Публики“ 2020 и програма „Едногодишен грант“ 2021.
Ясен Василев работи в областта на съвременния танц като творец, драматург и критик. Завършил е драматургия в Софийската академия (2013 г.) и има магистърска степен по междукултурна комуникация от Шанхайската театрална академия (2016 г.). Практическото изследване на магистърската му теза за политиката на танца, NUTRICULA (2015-), е разработено и представено под формата на уъркшопи и представления на международно ниво. IMPOSSIBLE ACTIONS, колективен спектакъл за 10 участници, прототип на който е създаден по време на резиденция в Тайпе през 2019 г., е продуциран от Радар София през 2021 г. и печели годишната награда за танц на Столичния общински съвет. В момента представлението е на турне за сезон 2021-2022 г., изпълнено от местни артисти в България, Словения, Норвегия, Малта и Белгия. Ясен е съосновател на Radar Sofia и Drama Pact, редовен сътрудник на Springback Academy и драматург на хореографа Ехсан Хемат (Иран/Белгия).