Произлизайки от азиатско-тихоокеанската традиция, митология и религия, танцовият филм TAIAO се разгръща в плоска драматургия с едно женско тяло, което заема централно място в серия от черно-бели щрихи. Това е Шо Ке, култова фигура от ъндърграунд сцената в Шанхай, изпълнител и създател, бивш колаборатор на Джан Шиан – дядото на китайския независим театър. Със своята обръсната глава и андрогинен външен вид, тя въплъщава централния и единствен образ в този филм – богиня, чието присъствие е едновременно физическо и ефимерно.

Бавните и прецизни движения се извършват с безизразно присъствие. Те напомнят бойно изкуство, азиатски физически и духовни практики, в които западното разделение ум-тяло не съществува и в които жестът във физическото пространство има своите последствия в духовния свят. Тялото, което виждаме на екрана, често е удвоено, а хореографията се повтаря като ехо, с леко закъснение, докато графичните ефекти проследяват формите на движението във въздуха. По този начин хореографията прояснява ефекта, който движенията имат в абстрактното пространство. Тези движения не са просто естетически танц, но и функционални и почти магически  жестове, които ни отварят различни философски концепции и измерения. За паметта на пространствата, за човешкото тяло като съхранител на предродовото знание и за танца като стратегия за достъп до тези нематериални територии. В същото време образите на заден план потенциално биха могли да препращат към вродено знание като път за справяне с екологичната криза, в която капитализмът ни е въвлякъл.

Пространството ни напомня едновременно за бяла страница от азиатски ръкопис и за едно абстрактно, въздушно, неземно, приличащо на рай място. В същото време движенията буквално пишат в пространството, материализират и заличават невидими пластове, отваряйки възможност за надникване в познати пейзажи – планини, гори и води се появяват и изчезват в тиха красота, недокосната от човека.  Това са образи на равновесие, хармония, съзерцание и тишина, а присъствието на танцьорката потвърждава азиатския принцип „да правиш нещо, без да го правиш“. Тя не изразява нищо, а просто присъства в тялото си в това не-пространство като равна на всичките му елементи. 

Филмът ни създава усещане за скрито знание, закодирано в тялото – знание, че тялото знае, но че това знание не може да бъде изразено с думи, но може да бъде преживяно и достъпено чрез движението. Ако наследствената памет наистина е закодирана в повторението на движения, физическите практики предполагат, че начинът, по който се движим днес през времето и пространството, ни свързва с хора и системи от знания, с които никога не сме се срещали и никога не сме преживявали. В последната си лекция-есе For they do not know what they dance Руди Лаерманс прави препратка към Дельоз и Гатари, като говори за „мислене във и чрез възприятия и афекти“ и за „знанието, което не е известно“ по Агамбен, за да обясни, че танцът е форма на мислене, интуиция, въплътено знание на и през тялото, отвъд езика.

Този филм ме кара да се замислям дали вроденото знание може да бъде наша пътеводна светлина за бъдещето на планетата, за една „икономика без растеж“ (degrowth economy), за премахване на неравенството и за ново съзнание за взаимозависимост между всички живи форми. Не е ли това друга форма на бягство, особено след като някои азиатски държави са възприели едни от най-екстремните форми на футуристичен антиутопичен капитализъм? Как може това знание да избегне западния аналитичен поглед и комерсиална насоченост, и как танцът може да бъде вестител на това знание? 

Тази статия е преведена от Миряна Мезеклиева.