Структурирана в три танцови глави, прекъснати от документален изповеден монолог, Making Men е творба, посветен на кризата на мъжествеността. Четирима чернокожи мъже от танцовата компания Dunia dance theater (Брюксел) се движат в синхрон с плавната камера на белгийския режисьор Антоан Пание. 

Филмът започва с личната изповед на един мъж и подбудите му да избере танца като кариера, танца като „възможно най-немъжественото занимание, което можех да намеря“, а причините са свързани със силно стереотипизирана бащина фигура и желание за бягство от повтарянето на патриархалните роли. Чрез тази творба отново ни се напомня, че личното е политическо и че изборите, които правим, и решенията, които вземаме, поддържат или уронват преобладаващите дискурси, които направляват живота ни. Монологът на мъжа влиза като отправна точка към  темата на филма, като че ли танцът сам по себе си не е достатъчен или е неспособен да изрази сложни идеи по начина, по който думите могат да го направят. И наистина, интересно е как телата и техните движения остават по-отворени към интерпретации и пораждат двусмисленост, там където половите стереотипи се разпадат, а пък думите се намесват, за да въдворят ред, да рационализират и нормализират, да артикулират позиции. 

Половите стереотипи ни принуждават да „разиграваме“ идентичност и да поддържаме нереалистични стандарти (бъди силен, не плачи, не показвай емоции, не изглеждай твърде гей). Те придават значение на думи, действия, жестове, предмети и дейности, а нашето отношение към и със тях е постоянно (пре)тълкувано през призмата на пола. От друга страна, либералното разбиране на тези стереотипи предполага престъпване на правилата, игриво обръщане на роли и идентичности, което се свързва с куиър практики и освобождаване. Това обаче, въпреки че отваря нови възможности, често затвърждава стереотипите, като си играе с тях и ги показва като валидни и истинни. Дори когато изпълнява най-малко мъжествената дейност – танцуването, Making Men всъщност не прекрачва граници и не навлиза в трансгресията и куиър политиката, и по мое мнение не успява да деконструира стереотипите на мъжествеността. Филмът остава в рамките на традиционно представяната мъжественост, но се опитва да отвори пространство за нови възможности и начини на изразяване в него. 

Трите колективни танца са заснети край Хараре в Зимбабве и се изпълняват от група красиви, атлетични, голи до кръста чернокожи мъже; те изследват как се представя мъжествеността и какви са границите на допустими движения, които тя може да понесе. Първата част е синхронизиран племенен танц, който структурира тела в безопасна заедност, където преките взаимодействия или докосвания са изключени и немислими. Движенията напомнят традиции, ритуали и спортсменство и се извършват навън, на полето, но не предоставят голяма  възможност за свобода или истински човешки взаимодействия. 

Втората част е емоционално зареден дует, в който докосването е функция на битка и борба. Подтиснатото желание (за връзка, не непременно сексуална) става видимо и агресията се превръща в единствения поносим начин, по който то може да се изрази в рамките на нормативното представяне на мъжественото. Танцът ни показва колко трудно е все още за двама мъже да се докосват нежно и колко са наситени със смисъл тези прости физически жестове на грижа и свързване. 

Образът на мъж, който има животински скелет на лицето си като маска и носи безжизнено голо чернокожо тяло, събужда религиозни препратки към дяволско, демонично, грях, изкушение и саможертва. Според традиционното разбиране всяко прегрешение е последвано от наказание. Да присвоиш този образ като свой – приемайки, че си „дявол“ и действаш като такъв – е акт на неподчинение, но и демонстрация, че демонизираме нормалното здраво човешко поведение, а това често води до дълбоко емоционално страдание и травма.  

В кулминационния танц на филма докосването става ключов елемент в движението на четиримата мъже.  Хореографията е едновременно нежна и атлетична, но и тревожна. Въпреки заявеното в началото намерение, мъжките тела в творбата не извършват женски движения. Вместо това филмът предизвиква мъжествеността чрез физическа близост и нежно докосване, които често са забранени и невъзприети като мъжки.  Въпреки всичко мъжете все още изглеждат някак сдържани в новооткритата си свобода и се питам какво е това нещо, което движи тези чернокожи тела през призмата на белия поглед? Какво остава скрито зад тази западна естетика? Какво проектираме върху тези тела? Какво е онова, което все още не могат да изразят? 

От векове чернокожите тела биват възприемани като опасни и агресивни и засега сме далеч от изкореняването на структурния расизъм. Често чернокожите тела стават и източник на нездравословно възхищение, фетишизиране и екзотично възвеличаване. Четирима красиви, пластични, атлетични и в отлична форма чернокожи танцьори разравят множество пластове на смисъл и политически въпроси свързани с репрезентацията, постколониалната реалност, деколониалната естетика, чернокожите, привилегиите и неравнопоставеността. За мен преди всичко те повдигат въпроса по какви други начини могат чернокожите мъже да се движат естетически и политически? 

Тази статия е преведена от Миряна Мезеклиева.