„Диктатура на плътта“ от Александър Габровски

Не спира да се върти в леглото. Намества краката си – леко разтворени, но не твърде. Лежи по гръб, после се обръща по корем. Сърби я тилът. По гръб се спи с дланите обърнати нагоре, а по корем с дланите обърнати надолу, притиснати в чаршафа. Открива косъм върху езика си. Собствената ѝ коса я гъделичка по раменете. Изпитва напрежение в кръста. Не диша през носа. Да, устата пресъхва, но през нея преминава много повече въздух, а за един сън се иска много въздух. Долини от сух въздух. Въздух като течен метал. Океани хладен, влажен въздух, какъвто нахлува, когато е оставила вратата на стаята открехната да става течение.

Винаги се е удивлявала на автоматизма на диханието, помпата на дробовете. Как така не спира по време на съня? По какво си приличат дишането и ходенето? И в двете няма мисъл, но има такт. Вървенето обаче е малко по-трудно. При него трябва да се пази равновесие. То е метод за пътуване в пространството, а дишането – за придвижване през времето. Първият инстинкт, неотменим дори в съня. Очевиден, но удивителен. Нов въпрос пуска корен в ума ѝ. По-различен ли е дъхът на спящия човек от този на будния? Дали е по-дълбок или по-равен?

Когато спиш по корем, затискаш дробовете си.

„Дръпни нагоре тениската.“ – каза лекарят преди двадесет години. По това време тя тъкмо беше започнала да носи сутиен. Със сигурност лекарят забелязваше закопчалката му, докато поставяше ледената слушалка на стетоскопа върху гърба ѝ. Не беше сляп. Мисълта за погледа му ѝ носеше малко вълнение и в пъти повече неудобство. А може би изобщо не го интересуваше. „Вдишай и издишай.“ Всеки път, когато вдишаше дълбоко, тя осъзнаваше колко плитко диша през останалата част от деня. Цял живот повърхностно дишане. Капацитетът на дробовете не се употребява напълно, до клетките достига по-малко кислород, отколкото би могло. А само ако можеше, щеше да изпълни дробовете си с горещ въздух, като хартиени фенери, и да полети.

Дишането след дълго бягане е не просто автоматично, а яростно, неконтролируемо. Тогава тялото настоява на своето. В устата се събира слюнка.

Имаше навика да се прегърбва. Прегърбването притиска дробовете още повече, дишането става още по-плитко. А прозявките? Някъде беше прочела, че заради нуждата от сън, дишането става неравномерно и когато тялото не съумее да вдиша достатъчно въздух, се опитва да си го навакса с една прозявка.

Малко след онзи аборт се беше записала на йога. От дихателните упражнения ѝ се завиваше свят. Ушите пищяха. Сподели с треньорката – поредната прекалено мила жена. Тя ѝ каза, че е нормално да хипервентилираш. Понякога до мозъка достига твърде много кислород или както тя го нарече – „прана“. Енергията на съществуването, изпълваща въздуха.

За разлика от нея, Михаела смята, че в тялото няма нищо поетично. Според вижданията ѝ поезията е добавена стойност. Тялото е машина и все пак е с нещо по-различно от другите машини. Не така прецизно в движенията си като часовника, по-гъвкаво и меко е, по-изящно и от финия механизъм на музикалната кутия.

Думата, с която трябва да опишем гърдите ѝ не е увиснали. По-скоро отпуснати. По бедрата си открива белите ивици на стриите, под пъпа – кладенчов мъх. Около лактите – лишеи и миниатюрни пъпчици.

Отново се обръща по гръб. Не обича да спи на една страна – убива ѝ на ръката. Нов залп от мисли. Нов букет от мисли. Обикновено през деня не ѝ се налага да формулира цели изречения в главата си, но вечер те я заливат – хлъзгави и опашати. Изреченията са тънки и продълговати създания, склонни да паразитират – нанизи от букви и въображаеми звуци.

Свиването и отпускането никога не спира в наковалнята на сърдечните камери – тези камерни зали с плътни стени. Гауди на мускулната тъкан – ендокард, миокард, епикард. Четири клапи – колкото има и валдхорната. В сърцето на синия кит може да се събере цял човек, ако обгърне коленете си с ръце, според думите на говорителя по Animal Planet. Онзи говорител, който редовно запълваше тишината в главата ѝ. Онзи, с чиито дълбок, увещаващ глас, неусетно бе свикнала. Глас без лице. Глас по-важен и по-познат от очите на притежателя си.

Дори сега, въртенето на очните ябълки в орбитите също не спира зад спуснатите клепачи. По време на сън, те извършват своите микроскопични движения, прицелват се във въображаеми картини, не спират да търсят нещо. Необяснимо съблазнителен е този малък, привидно слаб, но неуморен мускул на окото, маневриращо през света. Той все още не желае да се подчинява на съзнанието. Оставя инстинктът да чертае неговата траектория. Зрителният апарат – варено яйце, пълно с течен кристал. Прототип на космическото яйце, който алчно поглъща и отразява света.

Сноп от нерви го свързва с мозъка. Нервите на въздуха. Ако се вгледаш дълго в празнотата, можеш да ги видиш – преминават през всичко като невидима паяжина и за секунди предават импулси. Техните срамежливи корени обвързват всички системи. Карат краката на жабата все още да потрепват, дори и след като бъдат отделени от тялото.

Не е сигурна колко е часът, но осъзнава, че полунощ отдавна премина. Опитва се да изпразни съзнанието си, но безуспешно. Безразборен спомен нахлува в синусите ѝ. Веднъж, на улицата, реши да се опита да върви много, много бавно. Постепенно да отлепя петата, след това пръстите на крака, да го пренася пред другия. Да, изисква се равновесие. Има един момент, в който вървящият остава на един крак. Моментът, в който само единият е стъпил на земята, а другият още не е. Присви затворените си очи. Не за пръв път си представяше как се откъсва от тази нежна диктатура на плътта. Прекрачва физичните закони. Как левитира. Пренарежда архитектурата на костите. Разтваря мидата на гръдния си кош и се разлива.

За нея заспиването винаги е трудно. Тялото до нейното първоначално я смущава. Въпреки че няма свой образ в мрака, то диша шумно. Има и свой мирис, отделя топлина. Заема пространство. Разширява се и се отпуска. Натежава, хлътва в матрака. Един ден ще се просмучем в завивките и от нас ще останат само две вдлъбнатини в дюшека – там, където сме лежали.

Тя е забравила какво е плътта. Не обръща внимание на собственото си тяло. Механично изтърква кожата си под душа. Рядко се оглежда в огледалото. Сега преживява тялото отвън. Понякога дишането му затихва. Мирисът на кожата му се отдръпва. Прибира топлината си обратно в себе си. Тогава то се размива и нищо не свидетелства за съществуването му. И въпреки това присъствието му остава така ярко. Дори когато мисълта за него се пропука. То е там. Отвъд мислите и сетивата. Създава свое собствено поле. Тя се страхува, че ако остане твърде дълго в това поле, нейното тяло ще се синхронизира с честотата на неговите вълни. Ще се промени и ще заприлича на него. Да се събудиш до някого означава да потвърдиш нощта с него. На събуждане косата е рошава, дъхът – кисел, възглавницата – вдлъбната, понякога и с малко езерце от слюнка в края. В сутрешните лъчи нищо не може да бъде скрито.

За Михаела заспиването винаги е трудно. Но днес граховото зърно е изчезнало. Сякаш напук на него завивките ухаят на чисто, одеялото топли. Ставането от леглото изглежда непосилно. Чуждото дишане унася в своя ритъм. Когато другото тяло ляга до твоето и потъва в съня, то казва: „Последвай ме.“

Събуди се и ето, беше се случило поредното близко до ума чудо. Беше заспала, а заспиването винаги е неусетно. Някак си не съществува миг, в който просто си казваш: „Ето, заспах.“ Всяка нощ сънят те дебне в гръб, но никога не успява да те изненада. Не се поддава на решения. Когато предаваш съзнание, никога не помниш как се е случило, изтекло е между пръстите като вода. Реалността майсторски се прелива в съня.

А тя беше сънувала онзи колега – досадния. В съня той лежеше върху нея, затиснал я с голото си тяло, докато тя се опитваше да си спомни нещо. Не е сигурна какво точно, така и не успя да се върне по обратния път на мисълта си. Понеже беше твърде близо, не виждаше очите му. Само челото. Той правеше любов с нея от носа надолу. Притискаше устни в нейните, но не поглеждаше очите ѝ. От носа нагоре, тя правеше, или поне се преструваше, че прави любов с челото му. Очи в чело. Набръчканото, не потно, но сякаш восъчно чело на онзи глуповат чиновник от отдел култура.

След като разтърка очи, очният нерв се фокусира върху спящия ѝ с гръб към нея съпруг. Спящото тяло е по-близо до света на неодушевените предмети от будното. Ето го цялото – притеснително наподобяващо вещ. Постаментът на раменете, отворите на ноздрите и на устата, покривката на кожата. Отпуснатият, розов пенис – като езикът на камбана. Всички негови части – изработени, за да бъдат функционални. Сега, когато беше неподвижно, то изглеждаше почти непотребно, като забравило себе си. Сивите кичури в косата му, жилите на врата, свързващи главата с раменете.

За миг почувства обръщане в стомаха си, сякаш беше пълен с отходна, кална вода. Вината от едно неволно, неизвършено деяние, пътуваща из съдовете. Представи си как той се събужда и внимателно, но здраво притиска възглавницата срещу лицето ѝ, а тя не се съпротивлява. Дори ѝ се иска.

Извърши кръгово движение с глава и чу изпукване. Премлясна. Отново това глупаво чувство. Никога не си готов да отметнеш завивката, затоплена от собственото ти тяло и да посрещнеш хладния въздух на новия ден.

Тя протегна босите си крака и усети хладния паркет под пръстите си. „Трябва да купим килим.“ – отбеляза си наум.

По какъв начин този филм отговаря на концепцията на фестивал „Движещо се тяло“ 2021г.?
Текстът изследва връзките между болката и удоволствието и особено моментите, когато тези две понятия са почти неразделени. Тялото не е в опасност, по-скоро в комфортна зона, която по-късно се оказва опасна, когато тялото се остави само. Просто казано – самото тяло е най-голямата опасност за себе си, най-силният индуктор на болка и удоволствие. Текстът разглежда и инстинктите на неподвижното тяло, оставено на мира, и спомените и парадоксите, които непрекъснато генерира.

Представете си, че това е текстът, съпровождащ вашата творба, изложена в галерия. Какво би описал той?
История за начина, по който комфортът създава опасност. Река от мисли, опитваща се да открие краищата на безкрайните възможности, които имаме, и как нашата собствена физическа форма може да измъчва и да доставя удоволствие на себе си по едно и също време. Как несъзнаваното води до срам, срамът до екстаз, екстазът до смърт и смъртта като част от ежедневието ни.

Авторско представяне:
Obicham maslinki!

How does your work relate to Moving Body’s 2021 concept:
It explores the relationships between pain and pleasure and especially the moments when these two concepts are hardly separated. The body is not in danger, rather in a comfortable zone, which later turns out to be dangerous, when the body is left on its own. Simply said – it alone is its greatest danger and pain and pleasure inducer. The text explores the instincts of the still body left alone and the memories, and paradoxes, which it constantly generates.

Imagine this is the text box next to your piece in a gallery. What would you like it to say?:
A story about the way in which comfort creates danger. A river of thoughts trying to find the edges of the endless possibilities we have and how can our own physical form torture and provide pleasure to itself at the same time. How does unconsciousness lead to shame, shame to ecstasy, ecstasy to death and death as a part of our daily routine.

Artist statement:
Obicham maslinki!