Времето не е нищо друго освен формата на вътрешното сетиво, т.е. на нагледното представяне на самите нас и на нашето вътрешно състояние. Времето е формалното априорно условие на всички явления изобщо.

Кант, “Критика на чистия разум”

Кадър от “Burden Halved” с режисьор и хореограф Кити МакНами, артистичен директор и автор на скулптурите Лара Шнитгер

Burden Halved (или Тежестта наполовина) е изключително любопитна среща между законите и правилата на танцовото изкуство, кинематографията и скулптурата. Филмът впечатлява както със своята изчистеност на кадрите и простота на движенията на танцьорите, така и с пищността на обектите, които тe носят, от време на време, върху телата си, с проскърцващите и прорязващи звукови пейзажи, които изпълват пространството на филмовата лента.

Скрийнденс творбата създава усещане за една крехкост, за една чупливост, за една реалност, която е толкова близо до нас, но и за една друга, която макар и отминала е все още тук и е все така жива и определяща посоката, ритъма, формата. Burden Halved може да бъде мислен като магически реализъм в танц за филм. Но, нека започнем отначало.

Кити МакНами, режисьорът и хореограф на филма, посещава изложба на визуалния артист Лара Шнитгер и веднага успява да си представи скулптурните обекти от нея в движение и на екран. Продукцията пристъпва към своя изследователски път. Отправната точка в него, централният нерв и движещата сила за целия екип на проекта се оказват обекти, направени от подплатата на куфари и съшити с дървени пръчки. Именно тези кодове на от-пътуването, на придвижването от едни ширини и дължини в други, на преместването, което е винаги откъсване и прекъсване, е заключен в основите на творбата.

Линеарно и не-линерно време се преплитат в кохерентен танц, за да създадат една нова реалност, една нова точка на среща, в която няма значение на коя улица и в кой град се случва действието, няма значение кой е денят, коя е годината, какъв е сезонът и кои са персонажите, няма значение какъв е полът и каква е професията на изпълнителите, няма значение в коя сграда те влизат и какво е нейното предназначение, няма значение какви са техните отношенията, нито в какви дрехи са облечени… има значение това, което техните тела рисуват като пейзажи, ваят като скулптури, хореографират в пространството като видения, излъчват и предават нататък. Но, нека се върнем.

Казахме вече, че в началото на съграждането на творбата стоят скулптури, казахме също така от какъв материал са направени и какви са нашите най-първи асоциации, които тяхната употреба извиква в съзнанието ни, но какво са те всъщност и променят ли значението си, бивайки поставени върху човешкото тяло. Скрийнденс творбата ни предизвиква да мислим в тези посоки, като ни предоставя богата палитра от визуални възможности чрез кадри, в които можем да видим телата на изпълнителите без обектите върху тях, обектът без да е върху нечие тяло, телата с обектите върху тях, в статика или в движение. Чрез брилянтната подредба на монтажа ние успяваме да видим общото във всички картини – те ни внушават еднакво силно усещането за тежест, за товар, за бреме, независимо дали “архитектурните обекти” са върху женско, или мъжко тяло, независимо дали присъстват, или отсъстват в кадъра, независимо дали движението е плавно, или екстатично.

И именно тази “игра” между кадрите успява да ни потопи в една друга реалност, в която социокултурният контекст спира да бъде водещ и определящ за нашите възприятия, и дава път на размисли по екзистенциални теми за съществуването, за свободата, за изборите.

Какво нося винаги със себе си?
— Къде свършвам аз и къде започва “то”?
— Как мога да се освободя от него?
— С кого мога да споделя за “то”?
— Кой го вижда?

Тези и сходни въпроси изплуват леко и ненатрапчиво сред пустите пейзажи на празните улици и кръстовища, обитавани от тела с абстрактни форми, тези и сходни въпроси се раждат изпод фона на тези картини в бледи, земни, топли цветове, “обладали” този град и тези хора в него. Всичко е някак толкова близо едно с друго, толкова кохерентно, пълно и плътно, че у зрителя започва да се надига едно усещане за сливане, но не и за смесване, за единност, но не и за изгубеност, за цялост, но не и за завършеност, за страдание, но не и насилие, за самота, но не и за изолираност, за споделеност, но наполовина. Но, нека спрем тук и се вгледаме.

В светлината, която чертае контури по пода, в светлината-врата, в ефимерните светлинни портали, които след минути, може би часове, ще се стопят, ще се разтворят, ще изчезнат заради случайно преминаващ перест облак или пък заради нюансите-предвещание за идващата нощ. Именно там, в тази стая, в това ателие, в това помещение става “предаването-прехвърляне” на тежестта от едно на друго тяло. Доброволно. С внимание. С отношение. Именно там, насред тази слънчева светлина се къпят телата на изпълнителите в приглушена интимност, в една сакрална колективност. Красиво. Леко. Именно там, в тази стая, в края на скрийнденс творбата, е единственият момент, в който всички тела видимо и едновременно ще останат без “архитектурните обекти” върху себе си, и ще се движат в синхрон, и после ще се движат без синхрон, и накрая ще остане едно единствено тяло в тази стая, в това ателие, в това помещение. 

Сгушено. Бавно. За миг застинало само. И отново потеглящо. Опитващо. Нежно борещо се.

И тези последни картини, тези последни акорди ще ни напомнят, че всеки е сам и всички сме заедно едновременно и паралелно, че винаги има лъч светлина и надежда, и именно в неговото обещание и благодарение на присъствието, свидетелството на Другия за нас и нашето съществуване, тежестта, която носим, се разполовява и става на две. 

И сега, нека продължим нашето собствено пътуване.


Светлозара Христова е културолог, арт мениджър, артистичен сътрудник, автор на статии в полето на съвременния танц и театър, съ-организатор на фестивалите Moving Body Festival и RADAR Festival Beyond Music.

Този материал е създаден в рамките на проект Превод в ефир – рубрика, посветена на танц за екран или скрийнденс. Всеки месец каним професионалната и любителската аудитория, изкушена от тази интригуваща симбиоза между киното и танца, да се присъедини към нашите прочити, разговори и дискусии с активно практикуващи в това поле хореографи от страната и чужбина.
 
Проектът “Превод в ефир” се реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд “Култура” по програма “Публики” 2020 г.

Видеография и референции:

Късометражен филм “Burden Halved” (трейлър)

Онлайн разговор със Кати МакНами и Лара Шнитгер

Сартр, Ж.-П. “Екзистенциализмът е хуманизъм”, изд. ЛИК, 1995

Кант, И. “Критика на чистия разум”, изд. БАН, 1967