Intertidal.Barene потегля бавно, много бавно, много много бавно и този ритъм остава до края на скрийндес творбата. Кадрите във филма се ваят от един микро космос в друг микро космос, хомогенно, кохерентно, без противоречия, без резки преходи, без излишна тяга, без безкрайни хоризонти. Цветовете са земни, цветовете са бледи, цветовете са ярки, променят се с дневната светлина, верни са на сезона, отразяват избраната локация. В скрийнденс творбата няма наратив – не чуваме слово, няма ги думите, които да ни разсейват в интерпретации на конкретен житейски разказ, в тълкуване на някоя важна човешка история, които да ни отпратят в епицентъра на горещи обществени събития. Оставени сме сами на себе си.

Но, във филма има природни звуци, има музика, има звукови пейзажи, които ни придвижват с всеки един кадър, и които внушават едновременно мистериозност, но и тревожност; те са ту нежни и едва доловими, извиращи от природните гледки, ту са динамични и резки, предупреждаващи ни за нещо, което дебне, което всъщност като да “наблюдава” гледащия от другата страна на екрана… Музикалната картина се надгражда и дописва с всеки един изплъзващ се кадър и ни кара да се вгледаме все по-дълбоко и по-дълбоко, да се гмурнем все по-дълбоко и по-дълбоко, да се вслушаме все по-дълбоко и по-дълбоко, за да чуем все по-ясно и по-отчетливо този стон, този плач, за да видим все по-ясно и по-светло откъде извира този зов, тази сирена, за да разберем все по-ясно и по-категорично кой и къде се намира в опасност, защото нещо някъде ни вика, нещо някъде търси нашите внимание и поглед, нещо е съвсем наблизо пред взора ни и трепти, и трепери, и моли, и умолява да се вгледаме, да се вслушаме, да забавим ход. Оставени сме сами на себе си да го открием.

Ще кажете обаче, не е съвсем точно така, защото в творбата все пак има едно човешко тяло и то, заедно със звука, навигира действието, движи зрителското внимание, разполовява чувството ми за изоставеност. И аз ще се съглася с вас, но не и напълно.

Ще се съглася с вас, защото в неговите действия като ехо от звуковите пейзажи отеква същата тази мистериозност, тази загадка, тази невидима видимост, това послание за тревожност, за нещо, което е тук и сега, и е красиво, пълно, плътно, съвършено, но и за нещо, което идва, и е от бъдещето, и носи интуициите за намеса, нахлуване, разрушение, лошо вмешателство. Съществува една особена ритуалност в неговото присъствие, една сакралност на всяко движение, което то извършва, всяка една стъпка е премерена и прецизно изпълнена, всяка една форма, макар и на моменти причудлива, която то заема, е наситена със смисли, и когато изглежда красива и нежна, и когато изглежда грозновата и леко зловеща, и когато е замъглена, и когато е кристално изчистена.

И ще се съглася с вас, но не и напълно, заради именно този обреден танц, по залез слънце, който ни приближава все по-близо и по-близо до “сърцето” на този стон, на този плач, на тази сирена, заради именно тези две ръце, които, в съзвучие с последните носещи напрежение и огромна тъга акорди, в синхрон с последните слънчеви лъчи по заник, се опитват да погалят, да успокоят, да утешат… но, кого… къде е раненото тяло… кой е пазителят и кой е пазеният… И оставени сами на себе си, ние започваме активно да го търсим… И ще се съглася с вас, но не и напълно, заради именно тази последна картина отвисоко, в която човешкото тяло е застинало, а звукът-сирена продължава да звучи и следва черният екран, който затваря и отваря едновременно вратата към едно особено чувство – смес от самота, празнина, изгубеност, но и единение.

Кое бе това човешко тяло?! Моето, вашето, нечие друго… трябва ли да го мисля като индивидуално тяло, или мога да си представям, че то е образ-еманация на едно колективно тяло… има ли значение, че то бе тяло на жена, или това е случайност… фрагментите от тяло, които от време на време виждах в творбата, части ли са от същото това тяло, за което говорим… а, колко загадъчно тези именно фрагменти играеха с документираната флора и фауна – рисуващите над водата ръце като да ставаха в следващия миг крила на птица в полет, разлюляната от вятъра човешка сянка като да ставаше в следващия миг вълни по водната повърхност, крачещото тяло в лагуната като да ставаше в следващия миг придвижващата се птица, разпилените коси като да ставаха в следващия миг морска растителност, леките завъртания от торса като да ставаха в следващия миг водно течение… Човешкото и природното като да се срастваха едно с друго пред очите ми, като да ставах свидетел на един изключително интимен танц, толкова нежен, свенлив, уязвим. Невъзможен и може би заради това толкова красив. Случващ се сред водни пейзажи, но не на фона на безкрайни морски простори, а на фона на малки “затворени” водни площи. И макар да виждах един конкретен микро свят, усещането ми за някаква форма на безкрайност присъстваше все така силно и живо, и ми създаваше едно свидно усещане, едно желание за закрила, за грижа.

Коя бе тази водна шир, в която аз потъвах вътрешно и без да се удавя в логически умозрения, в която откривах някакъв дом, някакъв пристан?! – Лагуната на Венеция, напомня ми бързо описанието към скрийнденс творбата… но, питам се, не може ли да е и друго парче земя, от други географски ареалии, които добре познавам, в които съм била, в които ти си бил, които са ни докосвали и са значели толкова много… и бързо в съзнанието ми изплуват всички кадри, документиращи тази загадка-водата… и нейните прелестни тихи движения, нейната хоризонтална дълбочина, нейните променящи се цветове, нейните целувки със слънцето, защото кой друг на тази земя умее по-добре от водата да се целува със слънцето, нейните възможности да отразява жестове, фугури, флора и фауна… Водата – този инструмент за познание, този изчерпаем ресурс е тук, за да ми напомни къде се намирам, за да тества моята и твоята будност, за да изиска да изострим способността си да виждаме с широко отворени очи и никога да пренебрегваме, да подминаваме, да гледаме отстрани и да приемаме за даденост природния свят, защото сме абсолютна и безприкословна част от него. 

Intertidal.Barene е брилянтно поетическо кинематографично есе, което носи своите политически послания, но по-важното за мен е огромната вътрешна духовна мощ, която е заключена в творбата. Intertidal.Barene борави съвършено с невидимото, за да активира у зрителя една отговорност към съществуването, една любов към това, което ни заобикаля, и една надежда, че можем да го съхраним. Защото в този стон, в този плач, в този зов ние ще чуем не един-единствен глас, а множество гласове, съставящи една хомогенна екосистема, от която и ние с теб сме част.