Танц, кино, скрийнденс, активизъм – една обединяваща характеристика между тези понятия често е движението. Може да се каже, че това са изкуства и форми на движението, или, в които движението има фундаментална роля. В някаква посока, в някакво темпо, към или отдалечавайки се, навътре към ядрото или отвъд, с цел и намерение или в плен на хаос? Филмът на Коста Каракашян Waiting for Color обединява тези полета и ги превръща в територии на вглеждане, размисъл, с потенциал за дискусия и емпатия.   

Скрийнденс и…

Концепцията на проекта Waiting for Color действително задава много по-широк знаков спектър от този на артистичната практика, ‘синергираща’ танц и екран. Но, важно е, за да дешифрираме посланията точно в такъв контекст, отправната точка към творбата да бъде скрийнденс спецификата.

В онлайн разговора ни – част от поредицата Превод в ефир, Коста споделя, че изборът на пространство, хореографията на камерата и на тялото, монтажният процес, са решения, които вървят ръка за ръка в неговия подход към скрийнденс работата. Подчертавайки, че за него са ключови хореографската цялост и създаването на език, пресъздаващ движението именно през окото на камерата, той ни кани в свят, който впечатлява с концептуалното единство между линии, темпа, звуци, образи. 

Тази симбиоза  е видима и отчетливо разпознаваема в Waiting for Color.  Тя е проследима по отношение качествата на залата, къде и как в нея е позиционирано движещото се тяло, на каква дистанция от него е камерата, под какъв ъгъл, на каква височина. Слоевете аудиовизуалност са допълнени от богатия звуков дизайн и тъмната монохромна цветова палитра. Любопитно тук е да споменем и разкритието, което направи пред нас творецът – звуковата среда е насложена върху хореографията – постигнато е пълно сливане на компонентите, рефлектиращо в силно и категорично внушение на идеите. 

Още един елемент на творбата привлича интереса от изследователска гледна точка. Ролята на земята ненатрапчиво, но трайно се настанява в усещането за точно този скрийнденс проект. Силуетът на Коста се движи и трепти на фона на решетести прозорци, между тежки бетонни колони, но фигурата му прекарва немалко време и на хоризонталния под на широкото празно пространство. Различни автори през годините търсят и разглеждат връзка между танцуващия артист и притегателната сила на земята – в скрийнденс тя може да е вън или вътре, на сцената, в гората, на пясъка… В Waiting for Color имаме усещането за студенина, но все пак за неизменно свързване между тялото и гравитацията. Според Клотилд Ампримоз немалко танцови техники използват ‚танцовия под‘ за начало или край на движението, за падане, отблъскване, търкаляне; за постигане на височини и дължини; за застопоряване на пози; за постигане на единност между физическата сила на човека и силата на гравитацията. Благодарение на нея, движещият се човек и самото му движение могат да придобият тегло, плътност, тласък, посока или обратното – застиналост, неподвижност, стабилност. Именно земното притегляне носи отговорност за преминаването на тялото през хоризонтали, вертикали и диагонали. 

Тези щрихи са откриваеми в работата на Коста Каракашян. Хореографията и текстът преминават през няколко състояния, фази: параноя, травма, надежда. Резките гърчове на корпуса, падането назад, трептенето в легнало положение с палци към земята – тези движения буквално въплъщават представите за болка и страх, свързани с образите от наратива. Дланите и стъпалата на танцьора взаимодействат с пода и дори чуваме този звук – важен нюанс от цялостната звукова среда – безнадеждно търсещи, в неизбежен капан, в тревога и очакване на нещо, което не идва. Така земята става част и от общото внушение и послание на проекта – отблъскваща, поглъщаща, разтърсваща, движеща…

Не на последно място, важно е да отбележим и още една препратка, която прави по отношение на скрийнденс полето Waiting for Color. Като магична смесица на движещо се тяло, хореография, създадена в специално пространство, предназначена за очите, вглеждащи се в екран, артистичната работа ни връща към значимата тема за скрийнденс като хибридна и интензивно търсеща се артистична практика. В този ред на мисли, Клаудия Капенбърг пише следното: „Съвременните артисти и теоретици на скрийнденс приемат две отделни позиции за справяне със ситуацията: някои работят за идентифициране и ясно назоваване съставните части, които съставляват скрийнденс и се опитват да очертаят практика. Други твърдят, че това е поле-хибрид от разнообразни практики, което не може да бъде дефинирано. За последната група терминът скрийнденс е положително безразборен, обхващащ всякакви практики и медиуми. И двете позиции носят рискове и ползи по отношение на развитието на скрийнденс като автономна форма на изкуството и като културна сила.“

…Отвъд скрийнденс

Точно с тази културна сила ни завихря Waiting for Color на Коста Каракашян, разказващ  потресаващи истории за изтезанията на хомосексуалисти в Чечня. Мощно ни удрят въпроси, съмнения, терзания.

Възможен и важен ли е такъв тип писане (настоящият текст), опит за дешифриране на символи, анализиране на движението на камерата, на цветовете, на звуковия пейзаж? Да, за да оценим потенциала на скрийнденс като изразно средство, поле, практика, език. Да, за да бъдат представени нови интерпретации, които да провокират, замислят, потвърдят или отхвърлят. 

Но и не, това не е достатъчно. Защото по-значимо от естетиката на този филм, е обръщението му към гледащия и слушащия. 

Защото светът е далеч – нека бъдем откровени – от реализиране на проекта за толерантност към личността, към който призовават много ЛГБТИ активисти. И няма нужда да сме всеобщо толерантни по изкуствен начин, нито да сме нетолерантни към нетолерантните. Има нужда да си позволим нови гледни точки, да имаме отворени очи и уши за тях. Да се научим да не отхвърляме чуждото преживяване автоматично, понеже ни е непознато и извън рамката, в която сме се поставили да съществуваме.

Защото жестокостта или неприязънта към ЛГБТИ индивиди, именно защото са такива, е дори в езика на ежедневието ни. В шегите, в обидите, в наблюденията. С интенция и без никаква такава – загнездени в речта, вкоренени в мисълта. 

Защото, да, прекалената политическа коректност е заплаха за свободата на словото ни и потенциално друг радикален жест с привкус на тоталитаризъм и заплаха за контрол, но повече информираност, съпричастност и човечност трябва да бъдат възпитавани, за да не се позволява случващото се в Чечня да продължава там или другаде по света. 

Защото, разпознавайки престъплението като такова, борбата е истинска, съществена и необходима. Различна според държава, общност, контекст, но нужна навсякъде. Любопитен (макар може би краен) е въпросът  дали същинското физическо насилие в Чечня, например, е свързано с вербалното около нас. Дали онова там не е това, на което сме свидетели тук, но просто на по-висока степен, по-изострено, по-осезаемо и страшно? А тогава не е ли страшно и това тук – болката и насилието, живеещи на воля в мисловните ни кутии?

Спектърът за действие по казуси, свързани с правата на ЛГБТИ хора, е широк. Мнозина мълчат или заобикалят проблемността. Отказват да я видят или я отричат. Или се възползват от нея. Други откриват платформи, възможности за писане, за творчество, за осведомяване, за политически промени, за начало на разговор. 

Аз не разбирам този, който, дарен с ум и знания, отхвърля преди размисъл. Не разбирам и онзи, който поставя омразата преди обичта, ако е бил свидетел и на двете в живота си. Не оправдавам невежия, който има достъп до десетки мнения, отвъд своето.  

Сложно е и просто едновременно. Всеки има субективна призма на житието си, но и отговорност към обществото, което обитава. И нека другостта е въпрос на самоопределяне и самоидентификация. Нека се изразява в интереси, любопитства, вътрешни светове, а не в плитки преценки за пол, сексуална ориентация или цвят на лицето. Земята трябва да бъде за всички човешки същества, колкото и утопично да звучи това. Всички да сме други и всички – един дишащ организъм – човечество. 

Все още в очакване на цветове. С проблясващи нюанси надежда все по-често. Дано. Филмът на Коста Каракашян е движение напред. Инициативите се случват. Промените са факт. Може би уравновесяване в световен план за правата на ЛГБТИ личности предстои. И скрийнденс може да бъде част от тези процеси.