Филмът е Waiting for color, а режисьорът е Коста Каракашян. Сюжетът е гей-чистката в Чечня през 2017 година, а голямата тема е за правата на човека. Скрийнденс творбата е документален прочит на една плашеща и грозна част от нашата обща съвременна история, а размислите се концентрират както върху големите въпроси за свободата на човека, за неговите върховни права като човешко същество, за тяхната защита именно днес в 21 век, така и върху ролята на изкуството, и по-специално на жанра танц за екран, и неговата способност “да говори” завладяващо и умно по социални теми, “да ни напомня” за универсалните закони, които ни свързват, “да ни събира” в различията ни и да ни прави емпатични и истински загрижени за Другия.

Коста е хореограф, танцьор, режисьор, ЛГБТИ активист, магистър по човешки права и демократизация от Глобалния кампус на правата на човека във Венеция, Италия. По време на следването си като бакалавър по танц в Ню Йорк, той започва работата си по този скрийнденс проект, заедно с група колеги-студенти, воден от силната си интуиция и необходимостта тази потресаваща история да стане широко публично достояние, което няма да се изгуби лесно в непрекъснато заливащия ни информационен поток от страшни и потискащи новини, а напротив, ще остави трайна следа в съзнанието на хората и дори, може би, ще ги подтикне към действие/я в полза на защитата на правата на човека. Защото никой не бива да бъде малтретиран и унижаван, защото мълчанието е форма на съучастничество, защото Артистът носи чувствителност и харизма, чрез които може да влияе и противодейства на различните форми и лица на омразата, агресията и насилието, и е прекрасно, когато виждаме примери за социалната отговорност на Артиста, вплетена в артистични жестове и публични изяви.

Waiting for color е именно такъв един категоричен артистичен жест, в който чрез танц, чрез движение, е проведен един потресаващ документален разказ. Грубата словесна реалност (разказите от първо лице на 33-ма от малтретираните по време на гоненията), в синхрон с недвусмилената визуално-телесна “преводимост” на чувствата, жестовете и емоциите на жертвите, и подсилена от “металически” звукови пейзажи, създават кохерентна и изключително достоверна среда, в която се ситуира и концентрира вниманието на зрителя.

Той-зрителят е максимално приближен до събитията от този момент, до “окото” на насиленото тяло, до болката по време и белезите след. Тялото на Коста приковава погледа с толкова въздействащите си насечени, параноични, болкови движения, че няма как да погледнеш встрани, защото искаш да разбереш, защото искаш да чуеш докрай. И все пак той-зрителят може да реши да експериментира и да затвори очи, защото не може да понесе това, което вижда, защото то е твърде жестоко, защото е твърде болезнено, за да бъде гледано. Но дори и тогава е съвсем вероятно в ума му да се “изправи” отново движещото се тяло и така “по спомен” да продължи своя разказ в същите остри, резки, бързи ритми – на спазъм и безсилие, които допреди малко той-зрителят е наблюдавал на екрана. И тогава, той пак отваря очи и гледа, и слуша… толкова е истинско, толкова е реално, толкова е живо и толкова близо се намира до нападателя, до жертвата… и се опитва да разбере как изобщо е възможно това посегателство срещу ближния. И някъде по средата, изведнъж, той-зрителят е много възможно да реши да опита и друг похват на формално бягство – изключва звука на видеото, който така умело инак го пренася на мястото на престъплението срещу човешкото достойнство, и продължава да гледа творбата, но там сега са субтитрите и разказът, макар без гласа на жертвите, е все така отново там, и е все така отвратителен, и непоносим, и не – не го заболява по-малко и той-зрителят се връща и към звука, и към картината, обезоръжен, оголен, сам в ужаса си, за да види и чуе, за да догледа докрай, за да запомни, за да не забрави никога.

Waiting for color е чудовищно красив филм; той е едно от онези произведения на изкуството, които остават задълго в разговор със съвестта на зрителя, в мислите му,  в колко свободна или не-свободна страна живее, как използва своите свободи, как се помирява с несправедливостта и липсата на равенство между хората в своята собствена родина или в онази другата, в която живеят негови колеги или дори приятели и семейство, или пък напълно непознати, но всички те – нечии синове и дъщери като него самия, човешки същества като него самия.

Waiting for color не идва при нас като новина от емисията, като пост в социалните медии, като цитат от статия, като история, която случайно чуваме, докато се возим в автобуса. Пред себе си ние имаме скрийнденс творба – съвкупност от подбрани и синхронизирани вярно и точно инструменти – тялото на изпълнителя, изборът на локацията, работата със звука, подборът на текстовете от доклада, гласовете на актьорите, движенията на камерата, решенията на монтажа… и всички те са мощен арсенал, който активира нашите емоции и чувства, който прави съществата ни съпричастни към болката и ужаса, който ни пита съвсем тихо и кротко:

— Какво можеш да направиш?

— Защото скрийнденс творбата знае, че раните зарастват, но белезите остават, че тя ще свърши, но животът на главните й герои ще остане в опасност, а всъщност, не само на нейните главни герои, но и на множества от отсъстващи неспоменати завинаги останали анонимни хора в Чечня, а и отвъд нея.

— Как можеш да помогнеш?

— Защото скрийнденс творбата сподели с теб история, която не е фикция, не е измислен сюжет или някакво опасение, а грозна реалност, истина и съдба за едни конкретни хора, част е от едни конкретни автобиографии, от едни конкретни животи.

— Каква е твоята роля?

— Защото скрийнденс творбата пресъздаде една зловеща ситуация, но не за да те отдалечи от нея, а за да те покани в един важен разговор за толерантността между хората, за интимността на вътрешните граници, за разликите в свободите на хората спрямо географските ширини, в които са родени, и за правото на достоен живот на всяко едно човешко същество.

— Какво имаш да кажеш за видяното и чутото?

— На себе си, на кръга до себе си, на света.

п.п. Waiting for color вече разказа.