Днешната ни среща е със Светлин Велчев, хореограф и визуален артист, който от години живее зад граница и по-точно в мултикултурния Амстердам. Чрез този текст ще се опитаме да се доближим до специфичния движенчески език, който той владее, до яркия хореографски почерк, който го определя и до категоричния поглед към екзистенциалните теми, с които той борави. Наша отправна точка, първа спирка и огледало, в което ще се вгледаме внимателно, са неговите две скрийнденс творби Heights & Depths, в този текст с малко повече акцент върху Heights.

И двете произведения могат да бъдат разглеждани както като продължение една на друга, така и като творби със “самостоятелен живот”; те лежат на една плоскост, но едновременно с това удържат дистанция и се оглеждат едни в други; те се допълват както в своята независимост, така и в своята последователност, защото те не са части от едно цяло, те са самото цяло.

Ние, хората, мислим и разделяме света в години, като сред тях определяме ясно и категорично времената на мир и времената на война, ерите на културни революции и технологичен подем, периодите на пандемии и икономически кризи… Така си обясняваме конкретни явления и процеси, така се придвижиме заедно в социалното пространство, така се чувстваме част от нещо по-голямо, което държи съда на живота.

Ние, хората, мислим и разделяме и своите собствени животи в години, като и сред тях ясно и категорично можем да определим моментите на щастие и радост, моментите на скръб и тъга, събитийностите, довели ни до успехи, и тези, които са ни провалили. По този начин ние трупаме опит в биографиите си, изграждаме се като личности и заемаме своето място в света.

И както животът за отделния човек и за общността никога не е “равнина”, така и скрийнденс творбите на Светлин Велчев се занимават именно с тази двойственост и полярност, в чиято рамка ние строим личния и обществения си живот. Heights & Depths са една минималистична интерпретация, един микрокосмос, който играе с отраженията на тези два върха, картографиращи нашето жизнено време. Непрекъснатата смяна на тези величини, последователността, в която ние се срещаме с тях, опитността, която актът на изкачването и слизането ни дават, определят динамиката и ритмите, сцените и атмосферите в двете скрийнденс творби.

Можем ли да достигнем височини без да сме слезли първо при дълбочините?! Можем ли да се оттласнем от дълбокото и да се озовем рязко във високото?! Можем ли да преминем по-пъргаво през дълбините, знаейки, че няма да ни е за последно, а можем ли да се задържим по-здраво във висините, знаейки, че няма да е задълго?! Струва ми се, че именно чрез избора на Светлин Велчев да отдели двете произведенията, а не да ги положи като част първа и част втора от една творба, достигаме до нюансираните и нееднозначни отговори на тези така естествено възникващи въпроси.

Любопитен е и фактът, че двете произведения са създадени във втората половина на 2019 година, само половин година преди обявяването на световната пандемия от Ковид-19. Положени в този контекст, те могат да бъдат разчетени като силно артистично предчувствие за една безпрецедентна задаващата се полярност в света. Защото 2020 година ни застави да преосмислим своите идентичности, да вземем спешни решения от най-битов и базов характер, да се движим максимално уверено в едно максимално несигурно време. И именно поради тази сгъстеност и концентрираност, ние прескачахме скорострелно, а и все още го правим, от мигове на абсолютни екзалтации или височини, в които виждаме създалата се криза като най-добрата възможност за иницииране на нови начала за нас и света, за поемане по нови пътища, които са по-верни и истинни на нашите вътрешни светове, и които са свързани с общото благо на човечеството; към мигове на абсолютни мъртви точки или дълбини, в които се виждаме изгубени, без почва под краката си и без ясен хоризонт, в които надеждата ни се е смалила или дори почти ни е напуснала.

Скрийнденс творбите не са в никакъв случай реплика на пандемията, но прочитът им точно в този момент неотменно ни помага да ги възприемаме като напомняне, че тази несигурност, тази полярност, тази двойственост в света е по-скоро нашето постоянно житейско състояние и че тя не е резервирана за времената на извънредно положение и световна криза. Наша константна задача е и ще бъде да се научим да навигираме придвижването си между тези две крайности.

Знаков е и изборът на заглавия на произведенията – вместо широко разпространените и директно назоваващи моментите на “добри и лоши” / “силни и слаби” периоди – Ups & Downs или Highs & Lows, Светлин Велчев избира много по-поетичните и абстрактни имена – Heights & Depths, които, най-вече по линия на негативния аспект, действат по-смекчено, и като да крият много повече обещание за възможност за преплуване на мрака, отколкото за капан в тъмното.

Общ и изключително важен момент и в двете видео творби е огледалото. Древен символ, свързан с ритуали и практики, пряко и преносно, обвързани с познанието на себе си. Също така обаче и инструмент-знак, с който можем да изобразим сравнително лесно концепцията, че и това ще мине:

и да е възхитително – ще мине,
и да е изтощително – ще мине,
ще остане зад гърба ми,
и ще ме споходи, и ще ме отмине,
и ще ме споходи, и ще ме напусне,
и ще го отнеса със себе си, и ще го пусна.

Светлин Велчев се движи смело върху огледалото, танцува с огледалото, сприятелява се с огледалната повърхност до степен, че забравяме, че тя е неговият “скромен” периметър на движение и почваме да я възприемаме многоизмерно като родина на всички негови вътрешни раждания и умирания. Огледалото е неговото бойно поле, кръщелна територия, в която се заявяваш и заставаш пред света, но и чрез която територия веднага, а и винаги всъщност, отново биваш насочен обратно навътре към себе си, и пак, и пак…

Хореографията в Heights е някак мека и ни помага да чувстваме “тънкия лед”, по който Светлин се движи. Има нещо много интимно в този танц за екран, въпреки грубия урбанистичен градски пейзаж и въпреки сивкавата дневна светлина. Всичко отвъд случващото се на територията-огледало, в която от време на време успяваме да видим и синьото на небето, всичко друго, от заобикалящия ни свят, е някак сурово, грапаво и техничарско – напукан бетон, неприветливи метални конструкции, дъждовни локви. Чувството за реене във висините обаче не се изгубва сред външния пейзаж, а дори напротив – изплува и се откроява много по-ярко именно заради него.

Зрителят удържа в себе си поетичното усещане, благодарение и на контрастиращата на външния свят безкрайно нежна композиция за пиано Swan Cloud, звучаща от началото на творбата и притихваща плавно в нейния край. Лишена от резки завои, от категорични кулминации и “заменена” от тишината в последните кадри, тя е в абсолютен синхрон на хореографията, като създава усещане за много по-широки вътрешни обеми на придвижване на тялото на екрана.

Другият елемент, който ни помага да четем творбата като изобразяваща издиганията и празнуваща изправянията ни в живота, е партньорството на Светлин Велчев с камерата-дрон. Тук техниката не се използва като документираща танцовото соло, тук тя е поканена да бъде равностоен партньор в танцовото соло. И именно това общо движение между физическото тяло на земята и технологичното тяло във въздуха създават една изключително интересна среща по вертикала, едно място на феерична заедност и една точка на жаден копнеж.

Heights играе по линията на тези две атмосфери на приплъзвания – по хоризонтала и вертикала, и ни кара да се отпуснем в прегръдката на собствените си представи и усещания за съдбата на височините в живота ни. Харесва ми как тялото не е екзалтирано в нито един момент и как тихо и кротко се прибира в себе си в края на скрийнденс творбата, за да отпочине, за да поеме въздух и да продължи своето пътуване този път към Depths.