Телата нямат място нито в речта, нито в материята. Те не обитават нито “духа”, нито “тялото”. Те имат място на границата, като граница: граница – външен край, фрактура, пресичане на чуждото в непрекъснатостта на материята. Разтваряне, прекъснатост.

– Жан Люк Нанси, “Corpus”

Кадър от “Corpus”, концепция и изпълнение Искра Иванова

Искра Иванова е хореограф, който започва своята професионална кариера именно чрез създаване на две скрийнденс творби през 2013 година – Corpus и Positive Negativity. Искра е силно повлияна от своята локална среда – родният й град Варна, в който визуалните изкуства имат дълбоки корени, разгърнали се през годините в различни формати и/или ключови пространства от национално значение. Сред тях можем да споменем и отличим: комплекса от художествени ателиета Вулкан (90-те години на 20 век), Биеналето на визуалните изкуства „Август в изкуството“ (2000-2012 г.), Международният фестивал за съвременно изкуство contempo (2009-2016 г.), Международния видео арт фестивал Видеохолика (2008-2014 г.), галерия Буларт, галерия Съвременно пространство… За разлика от визуалните изкуства в този период, съвременните форми на изпълнителските изкуства са все още са твърде слабо познати и нямат свои разпознаваеми платформи и локации. Поставени в този исторически отрязък, двете скрийнденс творби се явяват “естествена” форма на артистична себеизява, огледало и връзка с кръга от съмишленици и колеги – артисти, от които Искра про(из)хожда; те са някак съвсем намясто.

Впускайки мислите си за локалните контексти и търсейки тяхното значение за появата на двете творби, не можем да пропуснем да си припомним как изглежда самата 2013 година за България и какъв е пейзажът, който тя обрисува. Първите образи, които изникват, а и бележат нейното начало, са протестите, обхванали над 30 града в страната. Първоначално те са породени от високите сметки за електричество и са насочени срещу електроразпределителните дружества, явяващи се монополисти на държавно регулирания пазар за електроенергия; впоследствие обаче те придобиват много по-общ характер и прерастват в протести срещу политическата система в България като цяло. Изключителен символичен акт и самоотвержен жест в подкрепа на исканията на протестиращите е самозапалването на няколко български граждани в различни градове в страната, сред които е и варненският фотограф Пламен Горанов. Обществото ни преживява дълбока криза, липсата на доверие в институциите е нашата абсолютна реалност, имаме нужда да пренаредим връзките в съществуващите системи и да си припомним базовите етични кодове.

Любопитен факт е, че именно в този период се провежда състезанието за Европейска столица на културата 2019, чиято основна мисия е да се приоритизират културните процеси и политики в един град, като обещание за дългосрочни устойчиви промени, свързани с подобряването на благосъстоянието на неговите граждани и утвърждаването на неговия позитивен имидж в страната и Европа.

И макар и само маркирайки тези събития, без да правим задълбочени политически и социокултурни анализи, можем да заключим, че 2013-та е година както на протестиращото индивидуално тяло, така и на себе-утвърждаващото се колективно тяло.

През същата 2013-та година, Искра Иванова започва своята професионална кариера с филм, фокусиращ се изцяло и напълно върху тялотоCorpus – филм-събитие за тялото, филм-тяло. Творбата ни предлага да видим тялото в неговата фрагментарност, в неговата оголеност до кокал, в неговата неуловимост. Corpus избира да “лиши” тялото от неговата полова, расова, възрастова, сексуална, национална, религиозна, социална и политическа идентичност. Corpus е корпус и нищо повече, или по-малко. Творбата, или по-точно конвулсивните движения на тялото в нея, настояват, заявяват се, “борят се” за една универсалност, за една цялостност, макар без цялост, за една пълнота и плътност. Тялото на екрана се разтяга и протяга, разпростира се и се прибира, така, както и нашият зрителски поглед се разтяга и протяга, разпростира се и се прибира, за да види тялото, за да обозре тялото, но се оказва, че и и той (погледът ни) е също тъй фрагментарен, отчитащ винаги и само определени части, отрязъци, промеждутъци. Именно тази неволна игра между зрителското око и тялото на екрана обаче ни дава шанс да осмислим някак интуитивно, но същевременно кристално ясно, факта, че няма тяло, което да може да види само себе си, и че то – тялото, винаги се нуждае от друго тяло, което да може да го види. Изборът Corpus да е видео творба, а не танцово соло например, помага да усетим тази диалогичност някак по-ясно и лесно. Камерата е верният, точният партньор в този “разговор”, в този танц за екран.

Излагането на тялото обаче ни най-малко не означава опознаване на неговата вътрешност, на неговите ритмики, динамики и процеси. Излагането на тялото също тъй не е работа и по техния превод, нито пък по представянето им и проблематизирането им екранно, излагането на тялото е тук, за да ни подскаже посредством една деликатност и фина елегантност за тяхното съществуване на сигурно, скрито и укрито. Защото в Corpus тялото е пред очите ни, но укритото остава укрито до края на творбата. Чрез присъствието на телесността обаче се задава кода за комплексността на човешката система, за тайнствеността на нейната вътрешна природа и за широчината на нейните вътрешни обеми. Траекториите, които тялото в Corpus чертае, са на оттласкване, отлепяне, оттегляне и после отново на свързване, съчленяване и умножаване на себе си в себе си. Цикличността на фигурите, които то – тялото, обрисува пред взора ни, създават усещане както за мигновено разтваряне, така и за съпротива. Срещу какво или срещу кого – ние не знаем, а и няма да узнаем, но със сигурност ще отнесем тези въпроси със себе си. Изборът “да се върви” от размазаното, почти контурно изображение на тялото, до достигане на изкристализиран образ в края на видео творбата е похват, който като че ли спомага да си представим, че е възможно достигането до точка на покой, в смисъла на достигане до точка на вътрешно удовлетворение, поради заемането на активна позиция в света. Нашата надежда като че ли се разширява в хода на творбата. Но както и в живота, където ролята на надеждата е да държи смело хоризонта пред нас, и да ни мотивира да правим избори, които да имат за своя дестинация именно хоризонта, и тук ние сме оставени сами на себе си – да изберем дали да останем в модалността на надеждата, или да потънем в мрака на обезвереността с последния черен кадър…

Чрез нашите тела ние всички усещаме, виждаме, чуваме, помирисваме, докосваме, мислим, говорим и преживяваме света; ние ги обитаваме и чрез тях ние сме в света. Тялото е обект на множество дискусии, трудове и изследвания в полето на хуманитаристиката. Срещат се различни типологии в опит да се дефинира символната стойност на тялото и дискурсите, които тя поражда. Тялото бива разглеждано като индивидуално тяло, изпълнено със субективни преживявания; тялото бива мислено като социално и политическо тяло, заради комплексните връзки, които изгражда между себе си, природните феномени и обществото; тялото бива представяно и като потребителско тяло, заради цялата нова кодификационна система от телесни потребности, свързани с културата на масово потребление и употребата на определени стоки като маркери за изграждане на самоидентичност; тялото е все повече и медицинско тяло, тъй като с развитието на новите технологии неговите части са всеобхватна територия на медицински прегледи, интервенции и т.н. 

Corpus на Искра Иванова е любопитна визуална интерпретация на комплексността на проблематиката за тялото. Тази скрийнденс творба поставя силно начало на нейния артистичен път, заявявайки категорично централния обект на любопитства в него. А и какво по-естествено начало за пътя на един хореограф от Corpus.


Светлозара Христова е културолог, арт мениджър, артистичен сътрудник, автор на статии в полето на съвременния танц и театър, съ-организатор на фестивалите Moving Body Festival и RADAR Festival Beyond Music.

Този материал е създаден в рамките на проект Превод в ефир – рубрика, посветена на танц за екран или скрийнденс. Всеки месец каним професионалната и любителската аудитория, изкушена от тази интригуваща симбиоза между киното и танца, да се присъедини към нашите прочити, разговори и дискусии с активно практикуващи в това поле хореографи от страната и чужбина.
 
Проектът “Превод в ефир” се реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд “Култура” по програма “Публики” 2020 г.

Видеография и библиография:

Късометражен филм “CORPUS 

Късометражен филм “Positive negativity

Онлайн разговор с Искра Иванова

Нанси, Жан- Люк, “Cоrpus” превод от френски Боян Манчев, Издателство ЛИК, София, 2003

Thomas, Helen, “The Body, Dance and Cultural Theory”, Palgrave Macmillan, New York, 2003

Христова, Светлозара и Сотирова, Ана-Мария, За полето на скрийнденс: срещата на танца с киното, Списание за танц, бр. 2, 2020 година.